Е дин човек, на който твърде отдавна е минало времето да си играе с пластмасови човечета, се приближава до плота и пита продавача коя точно напитка трябва да си купи, че да му дадат играчка-подарък.
И това щеше да е странно навсякъде другаде и по всяко друго време, но тази нощ го прави всеки трети в киното, отишъл да си вземе пуканки.
Не минути, а близо час преди да завъртят за първи път новия филм от поредицата „Star Wars”, пространството пред залата вече е препълнено и прилича на някакъв панаир. Хората са облечени като за детски празник – пластмасови мечове, маски, костюми, прически ...
И приликите с детско тържество не спират до тук. Всички си играят с мечове пред салона, правят си селфита, снимат се с абсолютно непознати и вероятно майките им, ако бяха тук, щяха да им направят забележка да са по-тихи и да внимават, за да не бутнат нещо с пластмасовите си оръжия. А куриозът е там, че вероятно самите хора, размахващи светещи мечове наоколо, вече са нечии родители.
Но тази вечер те са си просто дечица, дошли да си поиграят и да гледат филм.
Емоциите от детството са странно нещо – запечатват се у нас и си остават завинаги свежи и цветни ... и нямат срок на годност. Ако се намери какво да ги отключи, както е случаят с новия филм за „Star Wars”, просто се превръщаме в същите малчугани отпреди двайсет, трийсет или четирийсет години.
И в този контекст „Междузвездни войни” не е поредица от филми, а е свят, подобен на Neverland от вечната приказка за Питър Пан. Там, където децата не порастват и всеки ден си играят от сутрин до вечер.
А когато „Епизод 7” свършва и се отправяме към изходите, всички изведнъж стават отново възрастни. Хората, които влязоха в залата в 12, не са хората, които в два и половина посред нощ чистят скрежа от колите си на паркинга. Техните лица вече са с проблемите, с грижите, с неспокойството, които са си част от истинския свят, където светещите лампички не са лазери и няма търкалящи се роботчета. Появиха ли се финалните надписи, каляската стана тиква.
Но чувството, което изпитаха всички тази нощ, няма да бъде забравено, защото това не беше емоция на голям човек, а на дете.
А за филма – е, на някой се хареса, на други не, но важното е, че беше извинение за всички да си играят на Люк Скайуокър и Дарт Вейдър. С размени, разбира се, за да няма сърдити.
