Р аботата във въздушната линейка е като сцена от сериал, но без дубъл и с реални човешки животи. Това споделя в новия епизод на Телеграфно подкастът д-р Мартин Малчев – заместник-директор на Центъра за спешна медицинска помощ по въздуха (ЦСМПВ).
„Харесвам приключенията и адреналина. Спасяването по въздуха те изкарва от зоната на комфорт“, казва той.
До момента екипите на ЦСМПВ са спасили над 130 души. На въпрос колко души трябва да благодарят на него и на Господ, че живеят втори живот, той отговаря: „Не обичам похвали – просто вършим работата си. Вярвам, че всеки човек е част от един общ мост – без която и да е карта той не може да съществува. Спасявайки един, променяш живота на още десет“. “Когато спасим човек, знам, че променяме съдбата не само на него, а и на близките му. Това е най-голямата награда“, споделя д-р Малчев. Най-малкият пациент, когото е спасявал по въздух, е 3-месечно бебе с тежка вирусна инфекция. В кариерата му има и случай на недоносено бебе, тежащо едва 700 грама.
Височина
Хеликоптерът лети на 3000 метра над земята със скорост 300-320 км/час. „При тези параметри се променя много физиологията на всеки един човек. Въздухът става по-разреден, концентрацията на кислород в атмосферата става по-ниска, налягането също и всичко това си оказва влияние както върху нас, така и върху пациентите. Минават се доста обширни медицински тестове. Също трябва да можеш да понасяш бързото ускоряване и спиране на хеликоптера, като той е се движи с около 320 км/ч. Заради перспективата отгоре изглежда, че сякаш едва се движи, но в момента, в който си доближи на около 200-300 метра, сградите минават просто като на снимка пред теб”, споделя д-р Малчев. Той е имал и забавни случаи като този с планинар. “ Правим всичко възможно да стабилизираме пациента на земята, качваме го и го транспортираме до болница. Спомням си обаче едно младо момче, което беше с открита фактура на глезен. Там наистина ставаше въпрос за истинска спешност, въпреки че общото му състояние не застрашаваше живота му. Той искаше да го снимаме в хеликоптера, защото било много готино“.
Филмите
Работата в медицинския хеликоптер е като от сериалите „Спешно отделение“ и сегашния тотален хит „Спешни случаи в Питсбърг“. „Сериалът за Питсбърг е доста медицински изпипан и наистина всичко, което виждате като мениджмънт и като подход там, е така. Разликата е в рядкостта на случаите, коите им се събират в тази една смяна. Защото сериала представлява една смяна час по час. Тоест толкова казуистични случаи да видите на един човек в една смяна е нечувано. Няма как да стане. Но от медицинска и психологична готовност за самите лекари и психопрофил на медиците- наистина е доста доста истински”.
Очите
Какво се вижда в очите на хората, които са между живота и смъртта? „Те са много рядко в съзнание този тип пациенти, но единственото нещо, което мога да кажа е, че съм виждал желанието за живот. То е последното нещо, което умира. Всички през живота си се борим за нещо по-добро, искам нова кола, по-голяма къща, нова дреха, но забравяме за живота. За мен клишираните изрази по социалните мрежи, че в последния момент хората си мислят за несбъднатите мечти, за неосъществената любов, са пълни глупости. Те искат да живеят”, обяснява д-р Малчев.
Бърнаут
Ковид-пандемията е най-тежкия период от живота на д-р Малчев. Тогава той работи в Пирогов.
„Никога няма да забравя черните чували и телефонните позвъняния. Случвало ми се на ден да информирам 10 семейства, че техния близък е починал. Имайте предивд, че съм работил в една реанимация. Не смятам, че човек може да свикне със смъртта, просто свиква с факта, че такива неща се случват. По това време доста активно тренирах във фитнеса и гледах буквално да се досмачкам, за да мога просто да заспя. Защото в един момент беше доста трудно. На мен лично ми беше най-трудно преди дневната смяна. Преживях този момент с помощта на психолог. Аз лично си бях диагностиран и си бях с бърнаут. При мен се изразяваше в това, че бях станал почти апатичен към всичко. Почти нищо не ме трогваше, живеех по инерция, хранех се по инерция, преживявах нещата по инерция. Вярвам, че психологичната помощ има огромно място в медицината. В западните болнаци дори си е стандарт”, спомня си медикът.
