Л юбовната ненаситност е състояние на изключителна страст към партньора. Както подсказва името, това е вид прекомерен “апетит“ към другия. Сякаш искаш да вземеш всичко от този човек, да го накараш да престане да бъде някой друг и да го направиш част от себе си.
Може да се каже, че любовната ненаситност е форма на робство, в което има дълбоко желание да се пороби другият. Живее се в състояние, в което няма контрол и воля. Чувството нахлува във всичко и който го търпи (защото не го чувства, а по-скоро го страда) намира за невъзможно да намали интензивността му.
В любящата ненаситност има страдание и наслада едновременно. Вие страдате, защото това желание за пълно и постоянно сливане е обречено да бъде осуетено. Това е такова състояние, че всеки, който го изпита, не осъзнава неадекватността на чувствата си. Сякаш когато партньорът е тук, светът е хармоничен и красив, а когато е ангажиран и го няма, всичко е черно и мрачно.
Чертата, която определя ненаситността в любовта, е мъката, с която човек живее. Това не е състояние, в което има истинско удовлетворение, още по-малко мир. Това, което преобладава през повечето време, е тревожността.
Тук партньорът става централен фокус и абсолютен приоритет. Всичко се прави за този човек и въз основа на него. Няма жертва, на която човек да не е готов, нито време от деня, в което да не е на линия.
Въпросът е, че този човек също така иска партньорът да отговори по същия начин. Всъщност, ако този друг се отклони от абсолютната отдаденост, мъката, а с нея и ненаситността на любовта, се увеличават. Има дълбоко желание за пълно сливане и следователно признаците на независимост на партньора се приемат като заплаха.
Защо се случва това? Нещо се е объркало в процеса на осъзнаване. Този процес на превръщане във възрастен, който стои на краката си и вярва, че може да ходи сам, не е завършен.
При тези условия се предвижда партньорът да стане частта, необходима за покриване на пукнатините. Това е страхотно извинение да не се изправяш пред самотата. Докато този човек е там, няма смисъл да се сблъскаме с несигурността, която ни обитава. Нито да поемаме предизвикателствата на израстването.
Няма как любовната връзка да завърши добре, дори когато двамата членове на двойката си отвръщат със същото. Това желание да присвоиш другия до степен да го превърнеш в част от себе си, в крайна сметка е желание да елиминираш този човек. Той да престане да съществува като индивид и да стане това липсващо парче.
Може би би било смело да се каже, че това не е любов, но също така би било смело да се каже, че е. Това, което се получава, е смесица от любящи чувства към другия, заедно с неплатен дълг към себе си. Ето защо има толкова много терзания, но има и доза удовлетворение и удоволствие.
В този тип чувства и взаимоотношения има силен деструктивен компонент, който нараства с времето. Затова всичко, рано или късно, свършва зле. В един момент усещането за задушаване ще надделее при този, който е обичан по този начин.
