В новия епизод на „Храмът на историите” пред Мон Дьо застава маестро Йордан Камджалов, който разкрива какво е жертвал, за да стигне до момента, в който той дава на другите. Зад диригентската му палка се крие дългогодишна, дълбока връзка с музиката. Още като ученик в осми клас той започва да композира, но никога не се осмелява да покаже произведенията си.
„Криех ги по чекмеджетата“, признава той пред Мон Дьо и дори днес гледа на тях с присъщата си взискателност: „Може като стана пенсионер да покажа някакъв композитор, но при толкова много велики композитори да показвам моите измишльотини не ми се вижда сериозно.“
Едно от първите му произведения носи символичното име „Незатихване“ – дума, която навремето предизвиква недоумение у негова учителка. „Аз още съм в това незатихване“, казва Камджалов. Същата неугасваща вътрешна сила го превежда и през трудните студентски години в Берлин, когато с месеци се храни само с хляб и ябълки, а между репетициите в Берлинската филхармония се усамотява с най-скромния си обяд. Именно този опит по-късно го вдъхновява да създаде своята фондация и да отстоява убеждението, че големите мечти се раждат не от удобството, а от преодоляването на ограниченията.
Да имаш своя момент на извънредност
Парадоксът в пътя на Йордан Камджалов е, че признанието често идва първо отвъд границите. „Винаги съм бил отхвърлян на провинциално ниво и винаги съм бил обичан, обожаван, приеман на космополитно ниво“, казва диригентът, чиито най-престижни отличия са присъдени от международни журита и световно признати професионалисти.
Зад успехите обаче стои и друго разбиране за живота – че най-силните моменти се раждат от контраста. Камджалов сравнява човешките изпитания със светлосенките в живописта:
„Нещо трябва да потъне в тъмнина, за да заблести пламъкът“
Според него именно трудностите създават условията за истинския блясък, така както гладният човек открива неподозирана стойност в най-обикновените неща. „Ако човек не е ял няколко дни, една хапка хляб, една ягода, биха били нещо сензационно“, казва той. За диригента това не е просто житейска метафора, а философия, която обяснява както творческия възторг, така и способността да продължава напред въпреки съпротивата по пътя. За 30 години на сцената той пресмята, че е изживял точно 600 секунди на такава „извънредност“ – средно по 20 секунди на година, които обаче осмислят всичко.
Да останеш в България
„Аз нямам един ден, една секунда нямам трудов стаж в България”, разкрива маестрото пред Мон Дьо. Той подчертава, че не възприема дейността си у нас като работа:
„Думата е може би да служа, да създавам в България. Не да работя, а да създавам“
Камджалов описва страната като „едно варварско, блатясало пространство“, в което въпреки всичко живеят „най-благородните същества“, сравнявайки ги с делфини, които едва оцеляват в блато. Диригентът не крие, че е дълбоко разочарован от комерсиализацията на културата и образованието и мечтае за пълна безплатна достъпност. „Омръзна ми от това продаване на билети. Аз търся начин да напусна тази зона. Цялата супер култура и образование продават, продават, продават, а народът става все по-веден“, казва той със срам.
Загубите и заветът, който бе пренаписан
В разговора Маестрото се връща с много обич към спомена за своята баба Цанка, която определя като „най-интелигентния, най-умния, най-работливия, най-бързия и най-музикалния човек“ в рода. Приживе тя го е съветвала да бъде като другите, да яде каквото му дадат и да не се отличава, за да не страда. „Аз направих пълната противоположност на това, което тя ми каза“, заключва той.
Пред Мон Дьо Камджалов прави и една последна, изключително интимна изповед – за загубата на своя баща, с когото времето не му е стигнало да се разбере напълно. Последният им телефонен разговор обаче, проведен броени дни преди баща му да си отиде завинаги, остава неговият най-ценен завет:
„Той ми се обади на рождения ми ден и ми каза: „Няма речници в света, от които мога да извадя думите, за да опиша колко съм горд с теб“. Това бяха последните думи на баща ми към мен.“
