Б яха ранните часове на 16 юли 1945 г. и Робърт Опенхаймер чакаше в контролния бункер момента, който щеше да промени света. На около 10 км от него, в бледите пясъци на пустинята Хорнада дел Муерто в Ню Мексико, беше подготвен първият в света опит с атомна бомба с кодово име "Тринити".
Опенхаймер беше като изнервен и изтощен. Винаги е бил строен, но след три години като директор на "Проект Y", научното звено на "Инженерния район Манхатън", който е проектирал и създал бомбата, теглото му е спаднало до малко над 52 кг. При ръст 178 см той е изключително слаб. През нощта е спал само четири часа, като е бил буден от тревога и пушаческа кашлица.
Този ден през 1945 г. е един от няколкото ключови момента в живота на Опенхаймер, описани от историците Кай Бърд и Мартин Шируин в биографията им "Американският Прометей" от 2005 г., която е в основата на новия биографичен филм за Опенхаймер, който е с премиера в САЩ.
Who Was the Real Robert Oppenheimer?https://t.co/JHS4t1cnIz
— ChiAmaka (@chiamakadk) July 14, 2023
В последните минути на обратното броене, както съобщават Бърд и Шървин, един армейски генерал наблюдава настроението на Опенхаймер отблизо: "Д-р Опенхаймер... ставаше все по-напрегнат с изтичането на последните секунди. Той почти не дишаше..."
Когато експлозията настъпи, тя засенчи Слънцето. Със сила, съответстваща на 21 килотона тротил, детонацията беше най-голямата, наблюдавана някога. Тя предизвика ударна вълна, която бе усетена на разстояние 160 км. Когато ревът погълна пейзажа, а облакът с форма на гъба се издигна в небето, изражението на Опенхаймер се отпусна и се превърна в "огромно облекчение". Минути по-късно приятелят на Опенхаймер и негов колега Исидор Раби го забелязва отдалеч: Никога няма да забравя походката му; никога няма да забравя начина, по който излезе от колата... походката му беше като в "High Noon"... такава стойка. Той го беше направил."
В интервюта, проведени през 60-те години на миналия век, Опенхаймер добавя още една степен на сериозност към реакцията си, заявявайки, че в мига след детонацията в съзнанието му се е появил стих от хиндуисткото свещено писание "Бхагавадгита": "Сега аз съм станал Смъртта, унищожителят на световете."
През следващите дни приятелите му съобщават, че изглежда все по-депресиран. "През този двуседмичен период Робърт беше много спокоен и замислен", спомня си един от тях, "защото знаеше какво ще се случи." Една сутрин го чули да се оплаква (със снизходителни думи) от неизбежната съдба на японците:
"Тези бедни малки хора, тези бедни малки хора". Но само няколко дни по-късно той отново е нервен, съсредоточен, взискателен.
По време на среща с военните си колеги той сякаш е забравил за "бедните малки хора". Според Бърд и Шервин вместо това той се е съсредоточил върху важността на подходящите условия за хвърлянето на бомбата: Не им позволявайте да я детонират твърде високо."
Oppenheimer
— Baywest Mall (@BaywestmallPE) July 14, 2023
Witness the American scientist J. Robert Oppenheimer and his role in the development of the atomic bomb. Oppenheimer releases at @Sterkinekor theatres on 21 July. Bookings are now open!
Book here: https://t.co/79uJFWISs1 pic.twitter.com/KKpYiYVDoj
"Разбира се, не трябва да я хвърлят в дъжд или мъгла. Височината, на която е фиксирана, е точно толкова, колкото трябва. Не позволявайте да се издигне [по-високо] или целта няма да получи толкова големи поражения". Когато обявява успешната бомбардировка на Хирошима пред тълпа свои колеги по-малко от месец след "Тринити", един от зрителите забелязва начина, по който Опенхаймер "стиска и помпа ръката си над главата като победен призьор".
Комбинацията от нервна крехкост, амбиция, грандиозност и болезнен мрак трудно може да се съчетае в един човек.
Опенхаймер е емоционалното и интелектуалното сърце на проекта "Манхатън": повече от всеки друг човек той е направил бомбата реалност. Джереми Бърнстейн, който работи с него след войната, е убеден, че никой друг не би могъл да го направи. Както пише в биографията си от 2004 г. "Портрет на една загадка": "Ако Опенхаймер не беше директор на Лос Аламос, съм убеден, че за добро или лошо Втората световна война щеше да приключи... без използването на ядрени оръжия."
Разнообразието от съобщените реакции на Опенхаймер, когато е станал свидетел на плодовете на своя труд, да не говорим за темпото, с което се е придвижвал през тях, може да изглежда объркващо. Комбинацията от нервна крехкост, амбиция, грандиозност и болезнена мрачност трудно може да се свърже с един човек, особено с човек, който има толкова важна роля в самия проект, предизвикващ тези реакции.
Бърд и Шервин също наричат Опенхаймер "загадка": Опенпенхаймер е "физик теоретик, който проявява харизматичните качества на велик лидер, естет, който култивира двусмислието". Учен, но също така, както го описва друг приятел, "първокласен манипулатор на въображението".
По думите на Бърд и Шервин противоречията в характера на Опенхаймер - качествата, които карат и приятелите, и биографите да не могат да го обяснят - изглежда са били налице още от най-ранните му години. Роден в Ню Йорк през 1904 г., Опенхаймер е дете на немски еврейски имигранти от първо поколение, които са забогатели от търговията с текстил. Семейният дом е голям апартамент в Горен Уест Сайд с три прислужници, шофьор и европейско изкуство по стените.
Въпреки това луксозно възпитание, приятелите от детството си спомнят за Опенхаймер като за неподправен и щедър човек. Една приятелка от училище, Джейн Дидисхайм, си спомня за него като за човек, който "се изчервява изключително лесно", който е "много слаб, с розови бузи, много срамежлив...", но и "много блестящ".
"Много бързо всички признаха, че той е различен от всички останали и е по-добър", казва тя.
"Robert Oppenheimer was born to Jewish parents affiliated with the Ethical Culture movement, in which he would receive his schooling. At Harvard, he was drawn to the Hindu philosophical classics—seemingly more interested in these than even physics."https://t.co/f2qMmOWLKC
— Attendent of Mysteries (@scholarofyore_) July 14, 2023
На деветгодишна възраст чете философия на гръцки и латински език и е обсебен от минералогията - обикаля Сентръл парк и пише писма до Нюйоркския минералогичен клуб за това, което е намерил. Писмата му са толкова компетентни, че клубът го приема за възрастен и го кани да направи презентация. Тази интелектуална натура допринася за известна самота у младия Опенхаймер, пишат Бърд и Шервин.
"Обикновено той беше зает с това, което правеше или мислеше", спомня си един приятел. Той не се интересуваше от това да се съобразява с очакванията на пола - не проявяваше интерес към спорта или "грубостите на неговата възрастова група", както се изразява братовчед му; "Често му се подиграваха и му се присмиваха, че не е като другите колеги". Но родителите му са убедени в неговата гениалност.
"Отплатих се на родителите си за доверието в мен, като развих неприятно его", коментира по-късно Опенхаймер, "което, сигурен съм, трябва да е оскърбявало както децата, така и възрастните, които са имали нещастието да влязат в контакт с мен."
"Не е забавно - казал той веднъж на друг приятел, - да прелистваш страниците на една книга и да казваш: "Да, да, разбира се, знам това".
Когато напуска дома си, за да учи химия в Харвардския университет, се разкрива крехката психологическа структура на Опенхаймер: неговата крехка арогантност и тънко прикрита чувствителност се оказват лоши за него. В писмо от 1923 г., публикувано в сборник от 1980 г. под редакцията на Алис Кимбал Смит и Чарлз Уайнър, той пише: "Трудя се и пиша безброй дисертации, бележки, стихотворения, разкази и боклуци... Задушавам в три различни лаборатории... Сервирам чай и разговарям учено с няколко изгубени души, отивам за уикенда, за да дестилирам нискокачествената енергия в смях и изтощение, чета гръцки, правя фалшификации, търся писма на бюрото си и ми се иска да съм мъртъв. Воала."
Последвалите писма, събрани от Смит и Уайнър, разкриват, че проблемите са продължили и по време на следдипломното му обучение в Кеймбридж, Англия. Преподавателят му настоява за приложна лабораторна работа - една от слабостите на Опенхаймер. Той пише през 1925 г.: "Прекарвам си доста зле".
Fascinating backstory on what it took to complete the magisterial biography of Robert Oppenheimer:https://t.co/JrAs76lgNi
— Justin Taylor (@between2worlds) July 14, 2023
"Лабораторната работа е ужасна скука и съм толкова зле в нея, че е невъзможно да почувствам, че научавам нещо." По-късно същата година интензивността на Опенхаймер го довежда до катастрофа, когато нарочно оставя ябълка, отровена с лабораторни химикали, на бюрото на преподавателя си. По-късно приятелите му предполагат, че е възможно да е бил воден от завист и чувство за неадекватност. Преподавателят не изяжда ябълката, но мястото на Опенхаймер в Кеймбридж е застрашено и той я запазва само при условие, че посещава психиатър. Психиатърът диагностицира психоза, но след това го отписва, като казва, че лечението няма да доведе до нищо добро.
Спомняйки си за този период, по-късно Опенхаймер съобщава, че по време на коледните празници сериозно е обмислял самоубийство. На следващата година, по време на посещение в Париж, близкият му приятел Франсис Фъргюсън му съобщава, че е предложил брак на приятелката си. Опенхаймер реагира, като се опитва да го удуши: "Той се нахвърли върху мен отзад с ремък от багажник - спомня си Фъргюсън, - и го омота около врата ми... Успях да се дръпна настрани и той падна на земята, плачейки."
Изглежда, че там, където психиатрията е подвела Опенхаймер, литературата се е притекла на помощ. Според Бърд и Шервин той прочел книгата на Марсел Пруст A La Recherché du Temps Perdu, докато бил на пешеходна ваканция в Корсика, и открил в нея отражение на собственото си душевно състояние, което го успокоило и му отворило прозорец към един по-състрадателен начин на съществуване. Той научава наизуст един пасаж от книгата за "безразличието към страданията, които човек причинява", което е "ужасната и постоянна форма на жестокост". Въпросът за отношението към страданието ще остане траен интерес, който ще насочва интереса на Опенхаймер към духовни и философски текстове през целия му живот и в крайна сметка ще изиграе важна роля в работата, която ще определи репутацията му. Един коментар, който той прави на приятелите си на същия този празник, изглежда пророчески: "Човекът, на когото се възхищавам най-много, е този, който става изключително добър в правенето на много неща, но въпреки това запазва сълзливо лице."
"Човекът, на когото се възхищавам най-много, е този, който става изключително добър в правенето на много неща, но все още запазва сълзливата си физиономия" - Опенхаймер
Той се завръща в Англия в по-добро настроение, чувствайки се "много по-мил и толерантен", както си спомня по-късно. В началото на 1926 г. той се запознава с директора на Института по теоретична физика към университета в Гьотинген, Германия, който бързо се убеждава в таланта на Опенхаймер като теоретик и го кани да учи там. Според Смит и Уайнър по-късно той описва 1926 г. като годината на своето "навлизане във физиката". Това се оказва повратен момент. През следващата година той получава докторска степен и постдокторска стипендия. Освен това става част от общността, която движи развитието на теоретичната физика, и се запознава с учени, които ще станат приятели за цял живот. Много от тях в крайна сметка се присъединяват към Опенхаймер в Лос Аламос.
Връщайки се в САЩ, Опенхаймер прекарва няколко месеца в Харвард, преди да се премести да продължи кариерата си на физик в Калифорния. Тонът на писмата му от този период отразява по-стабилен, по-щедър дух. Той пише на по-малкия си брат за романтиката и за продължаващия си интерес към изкуствата.
В Калифорнийския университет в Бъркли той работи в тясно сътрудничество с експериментатори, интерпретирайки техните резултати за космическите лъчи и ядрения разпад. По-късно той описа, че се оказва „единственият, който разбира за какво става дума“. Отделът, който той в крайна сметка създаде, произтича, каза той, от необходимостта да комуникира теорията, която обичаше: „Обяснявайки първо на преподаватели, служители и колеги и след това на всеки, който би слушал ... какво е научено, какви са нерешените проблеми бяха." Първоначално той описва себе си като „труден“ учител, но именно чрез тази роля Опенхаймер усъвършенства харизмата и социалното присъствие, които ще го носят по време на престоя му в Project Y. Цитиран от Смит и Уайнър, един колега си спомня как учениците му „подражават те копираха неговите жестове, маниерите му, интонациите му. Той наистина повлия на живота им."
"Всички неща, които предизвикват дисциплина: ученето и нашите задължения към хората и към обществото, война... трябва да бъдат посрещнати от нас с дълбока благодарност; защото само чрез тях можем да постигнем най-малкото откъсване; и само така можем да познаем мира" – Опенхаймер
В началото на 30-те години на миналия век, докато укрепва академичната си кариера, Опенхаймер продължава да се занимава с хуманитарни науки. През този период той открива хиндуистките писания, научавайки санскрит, за да прочете непреведената Бхагавад Гита – текстът, от който по-късно извлича известния цитат „Сега аз съм станал Смъртта, унищожителят на световете“. Изглежда интересът му не е бил само интелектуален, а е представлявал продължение на самопредписаната библиотерапия, която е започнала с Пруст през неговите 20 години. Бхагавадгита, история, съсредоточена върху войната между две ръце на аристократично семейство, дава на Опенхаймер философска основа, която е пряко приложима към моралната неяснота, с която се сблъсква в "Проект Y". Тя набляга на идеите за дълг, съдба и откъсване от резултата, подчертавайки че страхът от последствия не може да се използва като оправдание за бездействие. В писмо до брат си от 1932 г. Опенхаймер конкретно се позовава на Гита и след това назовава войната като едно обстоятелство, което може да предложи възможността да се приложи такава философия на практика:
„Вярвам, че чрез дисциплина... можем да постигнем спокойствие... Вярвам, че чрез дисциплина се научаваме да запазваме това, което е от съществено значение за нашето щастие във все по-неблагоприятни обстоятелства... Затова мисля, че всички неща, които предизвикват дисциплина: учението и задълженията ни към хората и към обществото, войната... трябва да бъдат посрещнати от нас с дълбока благодарност; защото само чрез тях можем да постигнем най-малкото откъсване; и само така можем да познаем мира."
В средата на 30-те години Опенхаймер среща и Джийн Татлок, психиатър и лекар, в която се влюбва. Според Бърд и Шеруин сложността на характера на Татлок е равна на тази на Опенхаймер. Тя беше много четена и водена от социална съвест. Тя беше описана от приятел от детството като "докосната от величие". Опенхаймер предложи брак на Татлок повече от веднъж, но тя му отказва. На нея се приписва, че го запознава с радикалната политика и с поезията на Джон Дон. Двамата продължават да се виждат от време на време, след като Опенхаймер се жени за биоложката Катрин „Кити“ Харисън през 1940 г. Кити трябва да се присъедини към Опенхаймер в "Проект Y", където работи като флеботомист, изследвайки опасностите от радиацията.
През 1939 г. физиците са много по-загрижени за ядрената заплаха, отколкото политиците, и писмо от Алберт Айнщайн за първи път привлича вниманието на висшите лидери в правителството на САЩ към въпроса. Реакцията беше бавна, но тревогата продължи да циркулира в научната общност и в крайна сметка президентът беше убеден да действа. Като един от видните физици в страната, Опенхаймер беше един от няколкото учени, назначени да започнат да разглеждат по-сериозно потенциала за ядрени оръжия. До септември 1942 г., отчасти благодарение на екипа на Опенхаймер, става ясно, че бомбата е възможна и започват да се оформят конкретни планове за нейното разработване. Според Бърд и Шеруин, когато чул, че името му се спряга като лидер на това начинание, Опенхаймер започнал собствените си приготовления. „Прекъсвам всяка комунистическа връзка“, каза той на свой приятел по това време. „Ако не го направя, на правителството ще бъде трудно да ме използва. Не искам нищо да попречи на моята полезност за нацията.“
По-късно Айнщайн ще каже: „Проблемът с Опенхаймер е, че той обича [нещо, което] не го обича – правителството на Съединените щати.“ Неговият патриотизъм и желание да угоди явно са изиграли роля при набирането му. Генерал Лесли Гроувс, военният лидер на Манхатънския инженерен окръг, беше лицето, отговорно за намирането на научен директор за проекта за бомбата. Според биография от 2002 г., Racing for the Bomb, когато Гроувс предлага Опенхаймер за научен ръководител, той среща съпротива. „Изключително либералното минало“ на Опенхаймер беше повод за безпокойство. Но освен че отбелязва таланта му и съществуващите му познания за науката, Гроувс изтъква и неговата „прекомерна амбиция“. Шефът на сигурността на проекта Манхатън също забеляза това: „Убедих се, че не само е лоялен, но и че няма да позволи на нищо да попречи на успешното изпълнение на задачата му и по този начин на мястото му в научната история.“
В книгата „Създаването на атомната бомба“ от 1988 г. приятелят на Опенхаймер Исидор Раби е цитиран да казва, че смята това за „много невероятно назначение“, но по-късно признава, че това е „истинска гениална проява от страна на генерал Гроувс“.
В Лос Аламос Опенхаймер прилага своите противоположни, интердисциплинарни убеждения толкова, колкото навсякъде. В своята автобиография от 1979 г. What Little I Remember, роденият в Австрия физик Ото Фриш си спомня, че Опенхаймер е наел не само нужните учени, но и „художник, философ и няколко други невероятни персонажа; той чувстваше, че една цивилизована общност ще бъде непълна без тях“.
След войната отношението на Опенхаймер изглежда се е променило. Той описа ядрените оръжия като инструменти "на агресия, изненада и терор", а оръжейната индустрия като "дяволска работа". На среща през октомври 1945 г. той каза известното на президента Труман: „Чувствам, че имам кръв по ръцете си“. По-късно президентът каза: "Казах му, че кръвта е по ръцете ми - за да ме остави да се тревожа за това."
По време на разработването на бомбата, Опенхаймер използва аргумент, за да успокои своите етични колебания и тези на колегите си. Той им каза, че като учени те не са отговорни за решенията за това как трябва да се използва оръжието - само за това да си вършат работата. Кръвта, ако я имаше, щеше да е по ръцете на политиците. Изглежда обаче, че след като делото е извършено, доверието на Опенхаймер в тази позиция е разклатено. Както Бърд и Шеруин разказват, в ролята си в Комисията за атомна енергия през следвоенния период той се противопоставяше на разработването на допълнителни оръжия, включително по-мощната водородна бомба, която работата му проправи пътя.
Тези усилия доведоха до това Опенхаймер да бъде разследван от правителството на САЩ през 1954 г. и да му бъде отнето разрешението за сигурност, което отбелязва края на участието му в политическата работа. Академичната общност се обяви в негова защита. Пишейки за The New Republic през 1955 г., философът Бъртран Ръсел коментира, че „разследването направи неоспоримо, че той е извършил грешки, една от които от гледна точка на сигурността доста сериозна. Но нямаше доказателства за нелоялност или нещо, което би могло да се считат за предателски... Учените бяха хванати в трагична дилема."
През 1963 г. правителството на САЩ му връчи наградата „Енрико Ферми“ като жест на политическа реабилитация, но едва през 2022 г., 55 години след смъртта му, правителството на САЩ отмени решението си от 1954 г. да лиши разрешението му и потвърди позицията на лоялност на Опенхаймер.
През последните десетилетия от живота на Опенхаймер той поддържа паралелни изрази на гордост от техническите постижения на бомбата и вина за нейните ефекти. Той неведнъж е казвал, че бомбата просто е била неизбежна. Той прекарва последните 20 години от живота си като директор на Института за напреднали изследвания в Принстънския университет, работейки заедно с Айнщайн и други физици.
Както и в Лос Аламос, той акцентира върху насърчаването на интердисциплинарната работа и подчерта в речите си убеждението, че науката се нуждае от хуманитарните науки, за да разбере по-добре собствените си последици, пишат Бърд и Шервин. За тази цел той нае група неучени, включително класици, поети и психолози.
По-късно той започва да разглежда атомната енергия като проблем, който изпреварва интелектуалните инструменти на своето време, като, по думите на президента Труман, „нова сила, твърде революционна, за да се разглежда в рамките на стари идеи“. В реч, направена през 1965 г., по-късно публикувана в сборника Uncommon Sense от 1984 г., той каза: „Чувал съм от някои от великите хора на нашето време, че когато открият нещо изненадващо, те са знаели, че е добро, защото са се страхували“. Когато говореше за моменти на обезпокоителни научни открития, той обичаше да цитира поета Джон Дон: „Всичко е на парчета, цялата съгласуваност изчезна“.
Джон Кийтс, друг поет, на когото Опенхаймер се радваше, измисли израза „отрицателна способност“, за да опише общо качество у хората, на които се възхищаваше: „това е, когато човек е способен да бъде в несигурност, мистерии, съмнения, без никакво раздразнително посягане след факта и разум." Изглежда, че нещо от това е имал предвид философът Ръсел, когато пише за „неспособността на Опенхаймер да вижда нещата просто, неспособност, която не е изненадваща за човек, притежаващ сложен и деликатен ум“. Описвайки противоречията на Опенхаймер, неговата изменчивост, непрекъснатото му бягане между поезията и науката, навика му да се противопоставя на простото описание, може би ние идентифицираме самите качества, които са го направили способен да преследва създаването на бомбата.
Дори в разгара на това голямо и ужасно преследване, Опенхаймер запази жив "обляното в сълзи лице", което бе предсказал през 20-те си години. Името на теста "Тринити" се смята, че идва от стихотворението на Джон Дон- Разбийте сърцето ми, Бог от три лица: "За да мога да се издигна и да застана, хвърли ме и огъни/Твоята сила да разбиеш, взриви, изгори и ме направи нов." Джийн Татлок, която го е запознала с Дон и в която според някои е останал влюбен, се е самоубила година преди теста. Проектът за бомба беше навсякъде белязан от въображението на Опенхаймер и от чувството му за романтика и трагедия. Може би генерал Гроувс идентифицира прекомерната амбиция, когато интервюира Опенхаймер за работата в "Проект Y", или може би това беше способността му да възприеме, за необходимото време, идеята за прекомерна амбиция. Колкото и да беше резултат от изследване, бомбата беше продукт на способността и желанието на Опенхаймер да си представи себе си като човек, който може да направи това да се случи.
Запален пушач от юношеска възраст, Опенхаймер е страдал от пристъпи на туберкулоза през живота си. Той почина от рак на гърлото през 1967 г., на 62-годишна възраст. Две години преди смъртта си, в един рядък момент на простота, той направи разлика, която разграничи практиката на науката от тази на поезията. За разлика от поезията, каза той, "науката е да се научиш да не допускаш отново същата грешка".
