П рез 1988 г. Световният ден за борба със СПИН започва да се отбелязва с цел повишаване на осведомеността и разбирането на болестта, която всява страх в общностите по целия свят. Същата година американската тенис легенда Артър Аш научава за собствената си диагноза. В „История“ се разглежда дилемата, пред която е бил изправен Аш, когато след години на секретност той се превръща в новаторски активист.
През април 1992 г. Артър Аш влиза в препълнена конферентна зала, където медиите са подготвили камерите си. Този път не го питаха за ролята му на първия чернокож тенисист, избран в отбора на САЩ за купа „Дейвис“, нито за пионерските му победи на „Уимбълдън“, US Open или Australian Open. Той бе записал името си в историята като първия чернокож победител в голямото мъжко първенство на сингъл, но след сърдечен удар, довел до множество операции, се бе оттеглил от спорта 12 години по-рано, на 36-годишна възраст.
Arthur Ashe's status: Legendary
— USTA (@usta) July 10, 2021
Today, we're thinking of Arthur Ashe on his birthday pic.twitter.com/owhSMOWrDi
Неговата интелигентност, спокойствие и спортсменство го бяха направили популярна личност на корта и извън него. Но в пресата се бяха появили слухове за здравословното му състояние в момент, когато светът все още се страхуваше от нелечима епидемия. Спортният журналист от USA Today Дъг Смит се обърна към Аш за получена информация. На следващия ден, желаейки да контролира собствената си история и да изпревари пресата, Аш неохотно разкрива на света тайната, която той и близкото му обкръжение пазят от 1988 г. насам: той е болен от СПИН.
Смята, че се е заразил от заразена кръв, прелята по време на операция през 1983 г., две години преди даряването на кръв да бъде проверено за наличие на вируса на ХИВ в САЩ. Опустошителната новина шокира нацията, но бързо доведе до дебат за личния живот и етиката на инвазивната преса.
На конференцията Аш прочете изявление: „Ядосан съм, че бях поставен в незавидното положение да лъжа, ако искам да защитя личния си живот.“ Той добави, че „със сигурност не е имало наложителна медицинска или физическа необходимост да разгласявам здравословното си състояние“. В мемоарите си „Дни на благодат“ Аш пише: „Повече от 700 писма достигнаха до USA Today по въпроса за правото ми на личен живот, като около 95% от тях категорично се противопоставиха на позицията на вестника“.
"He was such an inspiration to so many people, and he was such a humanitarian on and off the court."@BillieJeanKing reflects on the life of Arthur Ashe, a fantastic tennis player and legend for so many reasons. #USTAEmbraceAll pic.twitter.com/5ZdUSwMceL
— USTA (@usta) February 16, 2019
Някои активисти за борба със СПИН критикуваха желанието на Аш да запази тайната около здравето си, тъй като искаха публичните личности да разширят дискусията извън фокуса на ЛГБТ+ общността. Някои смятат, че той е щял да бъде идеалният говорител за повишаване на осведомеността, особено сред хетеросексуалните и малцинствените групи: в едно писмо се казва, че Меджик Джонсън, играчът от НБА, който разкрива диагнозата си за ХИВ само пет месеца по-рано, е можел да бъде спасен, ако Аш е проговорил по-рано.
На пресконференцията Аш е попитан защо не е излязъл публично през 1988 г: „Отговорът е прост. Всяко признание за заразяване с ХИВ по онова време щеше сериозно, трайно и - според мен и съпругата ми - ненужно да наруши правото на семейството ни на личен живот.“
July 10, 1943 — Tennis legend Arthur Ashe was born Richmond, Virginia. pic.twitter.com/dIfuOFPRkg
— MoorInfo (@MoorInformation) July 10, 2020
Параметрите на правото на личен живот
Спортният редактор на USA Today Джийн Полицински нямаше никакви угризения относно решението си да продължи историята. Той заяви пред Том Брук от BBC: „Това е един от най-великите спортисти на ХХ век. Името му е мигновено разпознаваемо по целия свят. Той има заболяване, което ще се окаже фатално, и по всяко определение, с което съм се сблъсквал през 25-те години във вестникарския бизнес, това е новина.“ На въпроса дали чувства вина, той отговаря: „Не, не. Това по някакъв начин би означавало, че съм смятал решението си за погрешно.“
Три месеца след като разкрива пред света, че е болен от СПИН, Аш е в Лондон, за да коментира “Уимбълдън”.
Това далеч не е първата публична позиция, която Аш заема по по-широк социален въпрос. Въпреки че спортните му умения му помагат да преодолее бариерите пред чернокожите спортисти на корта, той прекарва голяма част от времето си извън корта в кампании за промяна. Роден в Ричмънд, Вирджиния, през 1943 г., той се оттегля в света на спорта и книгите, след като майка му умира, когато е едва шестгодишен. „Контролът е много важен за мен“, казва той пред Редгрейв. „Когато израснеш чернокож в американския юг в края на 40-те и 50-те години на ХХ век, нямаш никакъв контрол. Белите сегрегационни закони ти казват къде да ходиш на училище, в кой автобус можеш да се возиш, къде можеш да се возиш в автобуса, на кое такси да се качиш, какво можеш да кажеш. Животът ви е забранен.“
Frances Tiafoe becomes the first Black 🇺🇸 man to reach a #USOpen semifinal since Arthur Ashe in 1972.
— US Open Tennis (@usopen) September 7, 2022
He did it on the court named after Ashe. #BeOpen pic.twitter.com/IEJtqCe2vo
Но в началото Аш е неохотен активист, предпочитайки да се концентрира върху тениса, въпреки призивите да използва общественото си положение, за да подпомогне движението за граждански права. Това доведе до обвиненията на някои, че е „чичо Том“ или човек, който е съучастник в расовото потисничество. Но след като години наред е бил контролиран от расистка система, Аш не се е чувствал освободен от гражданските права през 60-те години на миналия век. Той заяви пред Би Би Си, че има „черни идеолози, които се опитват да ми казват какво да правя“.
Когато е попитан за публичното избухване на своя колега Джон Макенроу, Аш коментира: „Макенроу имаше емоционалната свобода да бъде лошо момче. Аз никога не съм имал тази емоционална свобода.“
В крайна сметка Аш е трябвало да прави нещата по свой начин и той ще продължи да използва позицията си на спортист от световна класа, за да агитира за няколко каузи. В разгара на кариерата си в продължение на много години той се противопоставя на режима на апартейд в Южна Африка, а през 1973 г. пътува за първенството на Южна Африка при уговорката, че турнирът ще бъде интегриран. Далеч от блясъка на световните медии, той също така финансира тенис център за чернокожи южноафриканци в Соуето.
Arthur Ashe in Manhattan, the day after becoming the first Black person to win a US Open mens single championship in Forest Hills Stadium at 25-years-old. pic.twitter.com/irrqttjYtx
— SOLAECLIPSE®️ (@DrinkSolaPop) March 22, 2020
Аш изпитва подобна страст към приобщаващото участие в тениса по-близо до дома си. Като съосновател на Националната младежка тенис лига през 1969 г., той цели да осигури достъп до тенис на деца от всички слоеве на обществото, а не само на тези, които членуват в национални клубове. И макар че първоначално е бил несигурен в участието си, с времето Аш се превръща в един от най-силните гласове в борбата за справедливост и равенство в САЩ. В документалния филм „Гражданинът Аш“ д-р Хари Едуардс, лидер в областта на гражданските права и ключова фигура в протестите на черните сили на Олимпийските игри в Мексико през 1968 г., казва за тенис звездата: „Когато махнете джентълменството, любезността, интелигентността, спокойствието, неговото изявление ще бъде по-войнствено от моето.“
След като Аш претърпява множество инфаркти, той се присъединява към управителния съвет на Американската асоциация за сърдечни заболявания. А след като разкрива диагнозата си за СПИН, не е изненада, когато започва нова кампания. Освен че прави медийни изяви, развенчавайки митовете за болестта, той основава Фондация „Артър Аш“ за борба със СПИН. На Световния ден за борба със СПИН през декември 1992 г. той се обръща към Световната здравна организация.
Аш умира през февруари 1993 г. от пневмония, свързана с вируса на СПИН, две години преди появата на нов клас антиретровирусни лекарства, които позволяват на хората с вируса да живеят дълго и здравословно. През 1992 г. той казва на Редгрейв: „Не се страхувам да умра. Винаги има надежда и трябва да живееш живота си така, сякаш има надежда. Надеждата не трябва да бъде егоистична. За мен надеждата е, че може би няма да има лекарство за СПИН навреме за мен, но със сигурност за всички останали.“
Вижте повече в нашата галерия:
* Във видеото: 10-те най-смъртоносни вируса на Земята
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
СПРИ!" />
