В края на XIX век Марк Твен е, без съмнение, един от най-известните писатели в света. Класики като „Приключенията на Том Сойер“ (1876) и „Животът по Мисисипи“ (1883) затвърждават статута му на културна икона. И все пак, въпреки огромния си успех, Твен кипи от раздразнение при мисълта, че някой може да го критикува.
Inside the mind of Mark Twain: Obsessive author and arrogant genius https://t.co/SDE11mOd6X pic.twitter.com/VdtAzRqsNl
— New York Post (@nypost) May 18, 2025
За бъдещите издания на книгата, която го изстрелва към славата — „Приключенията на Хъкълбери Фин“ — Твен замисля „класическа авторова фантазия за отмъщение“, пише Рон Черноу в новата си мащабна биография „Марк Твен“ (Penguin Press), която вече е на книжния пазар. Авторът настоявал в нея да бъде включена „предговорна бележка“, в която посочва поименно двама журналисти, които особено презирал, като вдъхновение за младия си литературен герой.
„По характер, език, облекло, образование, инстинкт и произход“, пише Твен, Хък Фин е бил замислен като „еквивалент на тези двама господа, каквито са били в детството си, преди четиридесет години“. В крайна сметка обаче съпругата му го разубеждава и той изоставя отмъстителния си план.
Това е една от страните на Твен, която рядко се споменава. През живота си той написва 30 книги, няколко хиляди статии в списания и около 12 000 писма, но най-важното му творение „може би е неговата собствена неподражаема личност“, посочва Черноу. С времето Твен се превръща в „емблема на американската култура… хуморист в бял костюм, раздаващ остроумия с блестящи очи, чичовска фигура с пура и пищни мустаци“. Реалността обаче е далеч по-сложна. Твен притежавал и „цял арсенал от странности и капризи“, допълва биографът.
Роден като Самюъл Лангхорн Клеменс през 1835 г. в Ханибал, Мисури — „бял град, дремещ на слънце“, както самият той по-късно ще го опише — Твен избира псевдонима си не само за да се прикрие от своите многобройни кредитори, а и като „върховен акт на преоткриване – начало на опит за митологизиране на собствения си живот“, пише Черноу.
Книгите му се превръщат в истински бестселъри, но нищо не се сравнява с живите му изяви. Твен умеел да завладява публиката със завидно майсторство, веднъж дори казал, че прави пауза по време на четене „със същата лекота, с която децата си играят с играчки“. През 1870 г., по време на реч в Ютика, Ню Йорк, той стоял мълчаливо на сцената в продължение на няколко дълги и неудобни минути. „След продължителна и напрегната тишина, публиката избухна в смях и аплодисменти — и Твен усети пълната сила на властта си над тях“, разказва Черноу.
Извън сцената обаче, писателят бил обладан от дребнави злоба и параноя. В писмо до сестра си той се описва като човек с „раздразнителен нрав и труден за разбиране“. Твен трупал обиди с години, чакайки идеалния момент да ги върне на онези, които са го наранили или разочаровали. „Той никога не можеше напълно да пусне нещо или да сложи край на спор“, пише Черноу. „Със своите вулканични емоции и титанични тиради, той постоянно заплашваше със съдебни дела и изпращаше възмутени писма, уреждайки сметки в един живот, пълен със самонанесени рани.“
Финансовата му проницателност също оставяла много да се желае. „Отново и отново той се поддавал на налудничави схеми за забогатяване — същите, които би осмял в романите си“, отбелязва Черноу.
Най-фаталната от тях е инвестицията му през 1880 г. в наборната машина Paige Compositor – „дяволски сложно“ устройство, което той вярвал, че ще преобрази издателския свят. „Наборчикът не се напива“, пише Твен в дневника си. „Той не се присъединява към печатарския съюз.“ Влага 300 000 долара (еквивалент на около 10 милиона днешни), с вярата, че това ще го направи милионер. Дори обмислял да купи целия щат Ню Йорк с бъдещите си печалби. „Питаше колко ще струва да се купят всички железници и вестници в Ню Йорк — да купи всичко, заради тази машина“, спомня си икономката му Кейти Лиъри.
В крайна сметка, машината се оказва пълен провал. Създадени са само два екземпляра, единият от които и днес се намира в къщата-музей на Марк Твен в Хартфорд, Кънектикът.
Но най-загадъчната и тревожна страна от живота на Твен е неговата привързаност към тийнейджърки. На 40-годишна възраст той започва да изнася лекции в „Съботния сутрешен клуб“ — частен клуб само за момичета, на който става почетен член. В напреднала възраст това прераства в нещо далеч по-смущаващо. Когато е на 70 години, той се запознава с 15-годишната Гертруд Наткин след рецитал в Карнеги Хол. Започват да си кореспондират редовно — по шест писма месечно — като Твен „не изпитвал никакви задръжки в изразяването на нежност към почти непознато тийнейджърско момиче“, пише Черноу.
Единственото му огорчение било, че тя расте. На 16-ия ѝ рожден ден ѝ пише: „Не бива да се движиш толкова бързо... Шестнадесет! Ах, какво стана с моето малко момиченце?“ Споделя, че се страхува да ѝ изпрати целувка, защото това вече би било „на косъм от непристойност!“
Връзката им в крайна сметка приключва, но Гертруд е само началото. Твен създава нещо като клуб, наречен „ангелски рибки“, съставен от „подбрани платонични любимки“. „Събирам домашни любимци — момичета между десет и шестнадесет години; красиви, сладки, наивни и невинни“, обяснява той в едно от писмата си.
Изненадващо, обществеността тогава не възприема това като зловеща ексцентричност на похотлив старец, а по-скоро като проява на сантиментален вдовец, отбелязва Черноу. Въпреки очевидната неуместност, никое от момичетата не съобщава за неподходящо поведение. Придружителки винаги са били майки или баби, а срещите протичали в духа на невинни забавления — билярд, карти, разходки.
Твен настоявал, че просто е достигнал „дядовската“ фаза от живота си, но без внуци — затова „осиновявал“ някои. Стремежът към безусловна обич — каквато не получавал от собствените си дъщери — го подтиквал към подобни връзки. Тази обсесия по младостта се простира и върху творчеството му. Колкото по-възрастен става, толкова по-сигурен е, че „само младите са способни на истинско щастие“, пише Черноу. Момичетата били неговото бягство — начин да се върне в собствената си младост и да заличи разочарованията от зрелия живот.
Много от критиците посочват, че в творбите му се усеща този стремеж. Хък Фин, въпреки че е на 14 години, „е лишен от каквито и да било сексуални мисли или фантазии“. Колкото по-успешен става, толкова повече Твен копнеел за „изчезналия рай на младостта“, пише Черноу. „Тя остава магическият пробен камък на живота му, спомените – запечатани в кехлибар.“
Твен пише продължения, в които Том Сойер и Хък Фин се появяват отново, но така и не проявява интерес да ги изследва като възрастни. Все едно „не може да ги понесе без младежкия им чар“. За него младостта е дар, а старостта — измама.
„Много бих искал да преживея отново младостта си“, пише Твен веднъж. „А после да се удавя.“
