А лфонс Доде е френски писател от XIX век, който днес е малко известен на обществеността, но за своите съвременници е бил един от обещаващите романисти. Доде е бил познат и като драматург, поет и журналист, какъвто е бил, извън академичните среди - "по същество забравен писател".
Хенри Джеймс го е уважавал дълбоко и дори превежда един от романите му, познат е бил и на Чарлз Дикенс. Марсел Пруст пък е бил протеже на Доде.
По онова време той дори е смятан за една от големите литературни фигури, наред с писатели като Бодлер, Флобер и дьо Мопасан, които са страдали от сифилис. Доде също е пострадал от тази болест и именно това е причината да не остане в историята като толкова ярка фигура.
"Всяка вечер - отвратително болезнен спазъм в ребрата... Чувствам се все едно съм опасан от броня - стоманен обръч, който жестоко смазва долната част на гърба ми. Горещи въглени, болки, остри като игли", пише френският писател.
"Болката си проправя път навсякъде, в зрението ми, в чувствата ми, в усещането ми за преценка; тя е проникване", добавя той (Daudet, La Doulou, 1930; 2018).
Третичният сифилис, tabes dorsalis, т.е. невросифилисът, е бил "изтощителна болест", за която по онова време не е имало ефективно лечение, пишат от PsychologyToday
Обикновено болестта се появява от 15 до 30 години след първоначалната инфекция и води до демиелинизация на задните колони на гръбначния мозък и задните коренчета на гръбначните нерви.
Пациентите развиват прогресивна моторна атаксия, с некоординирани движения, сензорни аномалии и силна болка, сред многобройните ѝ симптоми.
Доде пише: "Бедният ми труп е издълбан. Има дни, когато единствената жива част от тялото ми е болката, която изпитвам". "Понякога се чувствам така, сякаш не притежавам част от себе си - долната половина. Краката ми."
33 cuentos de Alphonse Daudet para leer onlinehttps://t.co/gzAkQry2bg#FinDeSemana #Cuentos #CiudadSeva pic.twitter.com/5ERN91zvxm
— El Vicio Impune (@historiador) July 2, 2022
Към средата на 40-те си години Доде има значителна генерализирана мускулна атрофия и изглежда като "съсухрен старец".
Умствените способности на Доде обаче не са засегнати, освен когато приема морфин, към който се пристрастява. Почеркът му се влошава, но зрението му, макар и значително нарушено, е в по-голямата си част запазено.
Доде живее още 12 мъчителни години, след като Жан-Мартен Шарко, "най-големият невролог на времето" и учител/колега на Зигмунд Фройд, го обявява за "неизлечим, изгубен", когато е на 45 години.
Въпреки симптомите на непоносима постоянна болка и прогресираща некоординираност, Доде продължава да пише, с десет последващи публикации и пиеси.
Сред обширните си трудове Доде започва да води дневник, "записки", La Doulou, в който документира преживяванията си.
Той пише: "Всъщност има ли смисъл от думи, за да се опише какво наистина е усещането за болка?".
"Болката е черната дупка, в която езикът сякаш изчезва". "Болката - има елемент на празнота", в който "Не може да си спомни/ кога е започнала - или дали е имало/ време, когато не е била..."
La Doulou, преведена през последните години от писателя Джулиан Барнс като "В страната на болката", е публикувана за първи път от съпругата на Доде - Джулия Алар през 1930 г., доста след смъртта на съпруга ѝ, на 57-годишна възраст, през 1897 г.
Съпругата му, която сама е писателка и е "негова интелектуална и творческа спътница" и чийто портрет е нарисуван от Реноар, "го спасява от ужасния живот на безгрижен разврат".
Преди откриването на пеницилина в края на 20-те години на ХХ век, с който се лекуват ранните стадии на сифилиса и на практика се елиминира третичният сифилис, съществуват наистина ужасяващи терапии, включително използването на арсеник, трогателно описано във филма "Извън Африка" по мемоарите на Исак Дайнесен.
"Страданието е нищо. Всичко е въпрос на това да предпазиш тези, които обичаш, от страдание. Не искам да чета умора и отегчение в очите на най-скъпите ми хора", продължава Доде.
"Разказите за болести са актове на свидетелство, разказващи истини, които твърде често биват премълчавани, защото говорят" за това, което всички ние предпочитаме да игнорираме. Художниците, както и писателите, могат да създават свои собствени "разкази за болестта", както се вижда визуално например в картините на мексиканската художничка Фрида Кало (1907-1954).
Кало се разболява от полиомиелит на 6-годишна възраст, а впоследствие става жертва на опустошителна катастрофа с тролейбус, която води до живот, изпълнен с хронични изтощителни болки, множество операции на гръбначния стълб и в крайна сметка ампутация на крака. Тя използва образи на пирони, ножове, мечове и стрели - оръжия - като метафора за своята болка.
криза, която тихо расте" />
