И ма дати, наложили се през десетилетията: не непременно обвързани с общо разбиране на смисъла им, но натоварени с очаквания и с напрежение как да ги отбележим.
Не говоря за официалните, свързани с религиозен смисъл или с отбелязване на събитие и които в календара са неработни, а за тези, които се налага да отбележим, защото всички готини съученици ще го направят, защото колегите са запазили маса и ме канят и мен, защото половинката очаква точно на тази дата да ме покаже на приятелите си...
Очакванията и груповият натиск
Може да не сме сигурни защо ги отбелязваме, дали наистина искаме точно на тази дата да празнуваме, какво се очаква от нас като поведение.
Може всъщност да искаме да загърбим тази дата, този повод за размяна на подаръци или за излизане – в двойката или с компания; може в момента да ни вълнува друго, да сме загрижени или напрегнати от драматични новини и събития; да сме сами... Но груповият натиск, очакванията на партньора, желанието да се впишеш и да бъдеш харесван и одобряван надделяват. И ето че се втурваме в „маркетинга“ на датата, преносно и буквално – с пазаруване на цветя и подаръци, спешни резервации, изобщо – с организиране на „празник“.
Защото е задължително или защото искам?
Точно сега ли ни е моментът да се усамотим в романтичен ресторант; трябва ли да изпратя ли картичка на това момче; ако не намеря подходящ букет, тя какво ще си помисли за мен?
И всички спорове около смисъла на този празник, откъде е тръгнал, има ли корени в нашата култура, с какво го натоварваме, харесваме ли го или просто го понасяме...
„Не празнувам Осми март“; „Свети Валентин не е български празник“; „Хелоуиин е по католическия календар“ - колко му е да кажеш така и да се отстоиш в правото си на избор. Но няма ли така да се затвориш за някого, да лишиш дете от вълнение и съпричастие с групата му, да пренебрегнеш или дори обидиш близък?
И какво пък му е лошото да си внесем още поводи за внимание един към друг, за изразяване на чувствата, за веселие?
Ако се съди по разпространяваните честитки в социалните медии, то почти всеки ден е ден на нещо си, понякога са дори по няколко пъти в годината, посветени на „нещото“. Няма лошо, някои поводи толкова си струват! А защо да обезценяваме или да подценяваме други? И изобщо, лично ли правим избор дали и как да отпразнуваме нарочения ден, или се вписваме в „програма“, автоматично откликваме на кодове в обкръжението ни, на неписани правила, на това да сме като другите.
Всеки ден може да е Коледа
Кое прави някои дати по-официални, „задължителни“, от други; коя потребност обслужва отбелязването на едно, и какво бихме загърбили, отрекли, като се откажем от друго? Когато сме войнствени и нападащи (празника) – какво или кого всъщност нападаме, с какво го олицетворяваме? Нещо лично ли е все пак или „по принцип“? Има ли изобщо избори по принцип, в едната или в другата посока?
Или в крайна сметка опираме до опит - свой или засукан с майчиното мляко, до предразсъдъци или разкрепостености – мои, на семейството ми, на общността, от която произлизам и с която се идентифицирам или напротив – от която искам да се дистанцирам, отрека. Кога ни влачи инерция, конформизъм, и кога – собствено отношение и желание да запълним с наш смисъл приетата рамка? Успяваме ли, дори на Коледа, да внесем свое съдържание, така че празникът да е наш? С доказателствен снимков материал в мрежите, разбира се 😊.
Къде е всъщност празнуването, ако не – в собственото преживяване, вълнение, усилие, желание? В намерението и осъществяването му. Всеки ден може да е Коледа, казваше агент Купър от „Туин пийкс“ - само си поръчваш две кафета и парче черешов пай в крайпътния бар.
криза, която тихо расте" />
