Ованес Торосян, един от най-известните български актьори, споделя своя необикновен път към изкуството, предизвикателствата пред актьорската професия и някои от болезнените истини за българското кино и култура в последния епизод на PODCAST7 за годината. Актьорът наскоро имаше премиера на филма „Жив или мъртъв, плаща“ и репетира за новата пиеса „Любов и други аварии“ в Театър „София“, която има премиера на 10 февруари.
„Някъде около 40,“ отговаря Торосян на въпроса за броя на филмите, в които е участвал, и добавя: „Аз спрях да ги броя.“
На фона на предстоящите коледни празници, актьорът изпитва умора, но и удовлетворение от работата си. „Мина страхотно и умората си казва думата! Колкото повече приближаваме към коледните празници, толкова повече искам да направя малко стоп“
От арменските кулиси до първите видео експерименти
Ованес връща лентата към своето детство, разкривайки семейните си връзки с театъра и операта.
"Първо, че в Армения още като малък съм се моткал по кулисите на различни сцени, тъй като баща ми и чичо ми имаха на първият частен театър в Армения. И като едно актьорско дете съм се моткал там, зад кулисите. Гледал съм баща ми и чичо ми на сцената.“
Този ранен опит с театралния свят формира първите му впечатления от сцената. Подобна връзка е съществувала и с оперното изкуство: „Освен това и в операта също имаше някаква връзка, тъй като двамата ми дядовци бяха оперни артисти в Армения. И също се ни водили с дядовците. Отивал съм на дядовска занималня в операта.“
След преместването на семейството в България, тази пряка връзка с артистичната среда временно се прекъсва. Преломният момент настъпва между пети и шести клас, когато леля му от Америка им носи видеокамера. Тогава Ованес прави откритие, което го превръща в ранен създател на видеосъдържание.
„И аз открих всъщност, че това нещо мога да го свържа към телевизора и да се гледам и да снимам. И си представи както това е телевизора. Слагам камерата и на камерата виждам всъщност себе си в телевизора.“
Първият български инфлуесър
„Започнах да правя такива скетчове на касетка. Взимам си интервю от себе си. Като обаче тук си държа пръста на паузата и задавам въпрос. С водни боички си рисувам катинарче. Заставям на мястото на другия човек с въпроса. Отново рекорда. Отговарям на въпроса. Пак пауза! И така имам доста касетки. И когато излезе ТикТок между другото и като видяхме концепцията и си казвам „Аз това съм го правил“.“
Ованес е правил прожекции на тези записи пред родителите си, които много се забавлявали. Сред ранните му творби имало и „анимация заснета с едни плюшени играчки.“
Тези занимания убеждават родителите му да го запишат в „Двореца на децата“, особено след като е бил „изгонен от училището, в което учих“. Ованес признава, че е бил „доста буйно дете“, което често е чувало въпроса: „Ти нормален ли си?“.
Пред избора между куклен, литературен и детско-юношески театър, той избира последното.
„И когато започнаха първите занятия и открих, че там е моето място, там мога да бъда това, което искам да правя, дори ми аплодират. И това беше уникално откритие за мен. И тогава си казах: “Това е моето!“ Дори бягах от часове, за да ходя на репетиции.“
Една от основните причини за трудностите му в училище се оказва езикова бариера. „ Оказва се, че аз половината неща в първите години аз не съм разбирал от първи до пети клас. Аз не съм разбирал учителките какво преподават като език.“ Театърът му помага да намери своето място и да избегне други, по-нежелани посоки.
Участието му в предаването „Като лъвовете“ му осигурява пътувания из България и развива творческата му свобода.
" Имам изпълнение като певец на Орлин Горанов. Пеех една гръцка песен на Кичка Будурова. Втората ми функция беше на клоун", сподели актьорът. Ролята му на клоун му дава „творческа свобода и импровизация, в която аз мога да правя каквото си искам на сцената.“
Пътят към НАТФИЗ и алтернативният план: тираджия в Америка
През 2001 г. брат му е приет в НАТФИЗ, а Ованес, тогава девети клас, започва активно да посещава Академията. „И отделно при всяка една възможност стоях в НАТФИЗ.“ Чрез бъдещата си снаха, Ивет, която е във втори курс „Кукли“, той получава неофициално обучение. „И съм изкарал едно обучение общо взето преди да вляза в академията. Още един НАТФИЗ.“
„И дори самите преподаватели те знаеха, че ще кандидатствам. И тук беше големият риск. Дали въобще ще ме вземат, знайки, че брат ми е завършил при тях.“
Ованес разкрива и своя алтернативен план, ако не бъде приет: „И си казах, не. Сега тук или ще ме скъсят, или съм вътре. Ако съм вътре, добре. Обаче ако ме скъсят, аз няма да се явя. Ще отида в Америка, това ми беше планът. И ще стана тираджия. Ще татуирам целия от главата до краката на всякъде. И ще карам тир по цял ден.“
Този неочакван план дори включва и благородна цел: „Сериозно! Ще събера пари, ще се върна в България и ще направя театър за батко ми. Ще купя някаква сграда с тия пари. Така си мислех на 18 години. Те пък взеха, че ме приеха!“
200 отказа и „огромен хикс“ в кинокариерата
Пътят му в киното започва с множество разочарования. „От 10-ти до 12-ти клас съм ходил сигурно на 200 кастинга. Всеки път ми казват супер, ти си човека, режисьорът те хареса. И ми се звънят и викат, ами то няма да си ти!“ И толкова много се повтори, че аз в един момент реших, че не ставам за кино.“
Първата му филмова роля идва във втори курс, когато режисьорът Константин Бонев му пише роля във филм за Йовков. По време на снимки с Пенко Господинов, Ованес изпитва огромен стрес.
„И в един момент Пенко Господинов ме погледна и аз зациклих. И забравях и текст, и всичко... И Коцето Бонев вика: „Не, момче, ти не си знаеш текста!“
След като вижда резултата на екрана, Торосян е напълно разочарован. „И когато се видях, щях да повърна. И си викам, затова Боже Господи, това не са ме взимали тези 200 пъти.! И сложих един огромен хикс от своята кинокариера и казах, че от тук нататък нито ще ходя на кастинги, нито искам да ме снимат, защото първо говоря изкуствено, второ седя дървено и много зле.“
Филмът "Аве"
Вторият, решаващ шанс, се появява случайно. По време на кандидатстудентски консултации в НАТФИЗ, жена го спира в коридора с предложение за кастинг. Въпреки настоятелността ѝ, Ованес отказва, убеден в липсата си на талант за киното. Но жената е упорита.
Оказва се, че кастингът е за главна роля във филма „Аве“. Ованес отива, но е скептичен. При режисьора той прави неочаквано изявление: „Казвам: „ Аз ще ви излъжа, ще ме вземете, но това не съм аз. И след това ще ви подведа по време на снимките!“ И тия всичките в това фоайе на „Театър София“ останаха гръмнати.“
Режисьорът му предлага по-малка роля на наркоман, която Ованес приема. За да изгради образа, той си измисля да носи клещи, с които да си обяснява, че краде, ако бъде попитан.
Съдбата обаче има други планове за филма „Аве“. Снимките започват с брат му в главната роля. Продукцията спира за две години, брат му пораства, и отново се обявява кастинг за главните роли.
Ованес вече е снимал "Източни пиеси" и "Тилт".
„И пак ми казат „ Ованес, ти си!“...И пак със същия номер. Въобще не ме занимавайте, не искам да ме снимате. Въобще няма и да ме вземете. И те викат „ Ти си!“ И така ми тръгна и започнах този трик да си го използвам.“
Кастингите в България: реални или „шуробаджанащина“
Ованес Торосян дава откровено мнение за кастингите в България. Той смята, че успехът се определя от това „ставаш или не ставаш“ за киното, което е различно от театъра. Актьорът е категоричен и по отношение на това как се избират главните роли: „Първо, че според мен главните герои се знаят кои са.“
Той твърдо отрича твърденията, че главният герой се търси с месеци. „Твърдо и категорично. Категорично аз знам, че това се знае. Тези истории, в които аз търся главния герой и не мога го намеря 6 месеца, са пълни глупости. Не можеш да тръгнеш да снимаш филм, без да знаеш кой ще изиграе и дали въобще съществува актьор, който би могъл да го изиграе.“
Причината е, че финансирането по програми често зависи от лицата на главните актьори. „Обикновено и особено в България нали повечето сценаристи са си самите режисьори и със сигурност ти тръгвайки да пишеш някакъв сценарий имаш някого на ум, някого предвид.“
По темата за „шуробаджанащината“ и защо едни и същи актьори играят в много филми, Ованес споделя лични наблюдения. „Аз със сигурност съм забелязал едно такова. Може би е нормално, усещал съм напрежение от колеги по повод мен и киното. И то е нормално, защото тези роли не са безкрайно много.“
Той посочва, че за разлика от театъра, където има множество възможности за реализация, киното е по-ограничено, което води до по-голяма конкуренция и дори завист.
Седем години мълчание и ново начало
През годините до 2017 г. Ованес снима по „5 филма на година“, което е „абсурд за български артисти“. Тази интензивна работа обаче носи своите рискове. „Имаше риск в това нещо, и аз осъзнавам, че в един момент мога да си изчерпя, в един момент мога да им писна, в един момент си вдигнах цената. Това от страна на продуцентите, леко взе да не им изнася.“
Последва „голяма сериозна пауза от 7 години, в които нищо не бях снимал.“ Актьорът е очаквал тази пауза, приемайки я като естествен край на този интензивен период. Въпреки първоначалното разочарование, той се приспособява. След седем години мълчание, Командарев му предлага роля. „И се обажда Командарев и ми предлага да играя труп в филм. Викам „Взимам го, дай ми труп ли е, какъв е…““ Тази година, след дългата пауза, Ованес Торосян вече има четири филма.
Режисура, скрити таланти и „срам от вас“
Ованес Торосян има опит и като режисьор, което се случва „по много естествен път“. В трети курс на НАТФИЗ осъзнава, че не притежава знанията на колеги като Стайко Мурджев. Въпреки това, период на бездействие го води към режисьорски идеи, които след шест години реализира в „Мечтата на Наташа“ и след това в „Записки на един луд“, което все още се играе.
Ованес споделя, че има и други таланти, но се срамува да ги показва открито. „И правя музика, пиша пиеси. Но тях не ги тикам като нещо, което правя. Защото ме срам малко, честно казано.“
Той обяснява това с разликата във възпитанието между българи и арменци.
Бъдещето на българската култура и политиката
По темата за бъдещето на българския театър и кино, Ованес Торосян е категоричен. Той описва сложната ситуация, в която България и светът преминават към нов модел на съществуване, а политическата нерешителност влияе на цялостната картина. Според него, България е „подпряна до стената и иска отговор“ за своя бъдещ курс.
На въпрос дали би влязъл в политиката, за да промени нещо, отговорът му е кратък: „Не!“
