Легендарният тенор Хосе Карерас е в България за концерта си на 3 декември в Зала 1 на НДК. Броени дни преди дългоочакваното музикално събитие, в откровено интервю пред Деси Банова-Плевнелиева, творецът отваря сърцето си и разказва какво е целият свят да те обича и да имаш безброй награди. Хосе Карерас допуска зрителите на NOVA до най-личните кътчета в душата си като разкаже как се е преборил с левкемията, въпреки че докторите не са му давали никакъв шанс.
Ето и пълния текст на интервюто:
Господин Карерас, за мен е изключително удоволствие и чест да говоря с Вас! Благодаря Ви!
Не, удоволствието е изцяло мое.
Несъмнено Вие сте един от най-известните тенори за всички времена – обичан по целия свят, с множество награди и отличия. Какво е усещането да пишете история?
Усещането е, че имам голям късмет, тъй като моята професия е и моето призвание. А да имам възможността да развивам професионалния си живот, така че да се превърне в нещо толкова близко до мен – това е най-големият лукс, на който може да се радва човек.
Вие сте били само на 8 години, когато сте пели пред публика - по испанското радио. Това е разпалило страстта Ви към оперното пеене.
Вкъщи дядо ми, а и родителите ми харесваха класическа музика. Те обичаха операта. По случайност с родителите ми отидохме в нашия квартал да гледаме филм, който се казваше „Великият Карузо” с Марио Ланца. Той отразяваше живота на Енрико Карузо и това беше отправният момент за мен. Хареса ми как пее той в филма и се опитах да го имитирам, доста несполучливо. След това родителите ми ме изпратиха в Консерваторията в Барселона. Започнах да уча музика, пиано и така до ден днешен.
В продължение на десетилетия Вие, Лучано Павароти и Пласидо Доминго имате огромен успех и изправяте публиката на крака. Как бихте описали годините в състава на тримата тренори?
Това беше фантастично изживяване. Ние бяхме и много добри приятели, изпитвахме голямо възхищение един към друг. Смятам че помежду си бяхме съвсем различни личности. Изглеждахме по различен начин, имахме различни гласове, интерпретирахме по различен начин. Но това създаде нещо като химия между нас и хората, които не познават много отблизо операта и класическата музика, се радваха на нашите изпълнения. Това ни направи много щастливи и беше чест, че имахме възможността да проведем всички тези концерти заедно.
През 1992 г. пеете на Олимпийските игри в родния си град Барселона, а централен площад и два театъра в Испания носят Вашето име. Това са само някои от признанията, които сте получили за невероятния си талант. Какво се крие зад всички тези успехи?
Всяко признание, разбира се, е вълнуващо за мен и смятам за всеки човек или човек на изкуството. Това, което се опитваме да направим, е да донесем емоция чрез песента си, да предадем чувствата си, и когато хората го разберат, е чудесно - най-хубавото, което може да се случи на всеки човек на изкуството – независимо дали е художник, скулптор, писател… Възможността да предадеш чувства на публиката е изключителна привилегия.
В пика на своята кариера чувате от лекарите много тревожна диагноза – левкемия. Не Ви дават никаква надежда, но Вие успявате да победите болестта. Кое Ви помогна?
Първо, попаднах в ръцете на изключителен научно-медицински екип. Освен това се радвах и на помощта на семейството си и на близки приятели. В моя случай това беше една чудна ситуация, в която вълна от съчувствие ме заля – получих изключително много съобщения и писма от хора по целия свят.
Те сигурно са се молили за Вас.
Да, и аз така мисля. Това беше чудодейно и ми даде изключително много сили. Беше важно за мен по онова време. Изключително важно.
Вие сте създател и председател за една от най-големите фондации, която помага на пациенти със същото заболяване. Какво ще кажете на хората, които вече са загубили надежда?
Винаги казвам едно и също нещо: ако има и една възможност – една на милион, трябва да вярвате, че това е вашата възможност и да се борите за нея заедно с хората около вас. Според мен е изключително важно пациентът да има силите и решимостта да оздравее.
Сигурна съм, че с Вашите думи сте помогнали на много хора. Вие сте голям приятел на България и знам че имате честта да бъдете Доктор хонорис кауза в Националната музикална академия „Професор Панчо Владигеров”. Какви са впечатленията Ви от България, от българските музиканти, от нашата публика?
По отношение на страната всеки път, когато дойда, откривам, че България се е модернизирала. Според мен става по-актуална и много се подобрява по отношение на музикантите. Имал съм възможността да пея с доста великолепни български певци, като започнем с Николай Гяуров. Когато дойдох за пръв път в България, беше по повод неговия 50-и рожден ден през 1980 г. Той беше не само велик певец, но и изключителен човек, изключителен джентълмен.
Имате български възпитаник - Росен Ненчев. Той е много близък мой приятел.
О, това е интересно! И също така Имам един много специален приятел, който няма нищо общо с музиката, но известно време е живял в Барселона. Мисля, че той е много добре познат и на Вас, и на страната. Това е Христо Стоичков. Когато играеше в „Барселона”, се виждахме от време на време. Изключителна личност, много експлозивен, прекрасен човек.
Той е нашата легенда.
Знам, знам – „Златна топка” през 1994 г.
Утре българската публика ще има невероятния късмет да се наслади на Вашия легендарен глас. Аз съм сигурна, че в Зала 1 на Националния дворец на културата ще има празненство на музиката. Може ли да ни подскажете какво да очакваме?
С годините се занимавам по-малко с опера, защото времето лети. Но се опитвам да пея произведенията и песните, които публиката ще хареса. Надявам се, че публиката в България, в София, ще хареса програмата, която ще им представим. Включва известни песни.
След три дни е Вашият рожден ден. Как ще го празнувате и какво искате да си пожелаете?
Ще празнувам със семейството си у дома. Нищо специално за празнуване няма. Да, чудесно е, завъртяла се е още една година. А какво очаквам? Ами, очаквам или се надявам да имам още няколко години по начина, по който се чувствам сега, семейството ми да е добре и да се опитвам, доколкото мога, да допринасям към борбата с левкемията. За мен това е много важна цел.
Какво е най-голямото чудо в живота Ви?
Не бих казал, че е чудо, но това е фактът, че на моята възраст все още да имам шанса и късмета да излизам на сцена, да пея за хората и за себе си. Може би звучи егоистично. Разбира се, аз първо пея за хората, но пея и за себе си. Всеки път, когато изляза на сцената сега, знам, че ми остава една изява по-малко и за мен е привилегия и чудо, че все още мога да го правя.
Господин Карерас, сега пък за мен беше привилегия, че говорих с Вас. Вие сте изключително вдъхновение за всички нас! Продължавайте да творите по същия великолепен начин. Благодаря Ви от все сърце! Пожелавам много здраве на вас и семейството Ви!
И аз Ви благодаря!
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!