Е дин отшелник е решил да посвети живота си на конете. Защото предпочита да се събужда всяка сутрин със свежестта на планинския въздух и да гледа как животните препускат на поляната. За него работата в офис всеки ден и натовареният живот в София не са привлекателни. Той се казва Росен Минковски и работи в конна база на около 30 километра от София близо село Плана.
Детството му минава между ветеринарен кабинет в блок в Свищов и поляните с коне край града.
„За мен беше празник когато водеха коне за преглед. С приятели обикаляхме ливадите, качвахме се на конете. После падахме. Така започна всичко“, спомня си Минковски. Започнал работа в закусвалня и в плод-зеленчук. Но страстта към животните не го оставя. Купува първия кон, а днес отглежда 27 животни, за които се грижи от сутрин до вечер. Опитва се да се откаже от тази страст, защото е трудно и скъпо да гледаш коне в България. Продава всичко, дори дава варелите от зърното за старо желязо. Решава да забрави.
„В първия свободен момент с тогавашната ми жена се качихме на моторите и отидохме на почивка в Априлци, защото наблизо има конна база“,спомня си Росен.
„Човек трябва да е отдаден. Ако наистина искаш да отглеждаш коне, трябва да вриш и кипиш в това“, убеден е Минковски.
Отказване няма, а работата е много и не е лека. Но нищо не може да се сравни с усещането да яздиш в галоп със стадо коне.
„Сутрин ставаш, храниш животните, решеш ги и ги почистваш, а после ги пускаш да пасат на свобода. После започваш да чистиш конюшните. От време на време наглеждаш конете, а когато се върнат, започват тренировките. Те трябва да са добре обучени и спокойни, когато дойдат начинаещи ездачи“, разказва треньорът, докато сресва 13-годишния жребец Мерзух.
„Старите коняри в България казват, че, ако имаш време само за едно нещо, е по-добре да срешеш животното, отколкото да го нахраниш“, споделя Минковски. Ресането е много важно преди да се сложи седлото. Ако има трън или боклуче, което не е почистено, то може да направи рана при триенето по време на езда. Тънкостите на занаята са много, а в България малко хора ги разбират.
„Когато идват чужденци, няма нужда да им обяснявам как да оседлаят коня или как да се качат на него. За съжаление, много малко българи имат тези умения и култура, а уж сме конен народ и имаме претенцията да сме такъв“, споделя Росен.
„В България момиченцата ходят на балет, а момченцата тренират футбол. Във Франция например няма начин децата да не ходят два пъти седмично на конна езда. За съжаление, в България конната култура е на много ниско ниво“, разказва от опит Минковски.
Освен с грижите за животните, той участва в състезания за издръжливост. „Преди две години бях в националния отбор и успяхме да спечлим второ място в Сърбия. Това са състезания, които продължават почти цял ден. За да минеш 120-140 км. ти и конят трябва да сте партньори. И двамата трябва да сте достатъчно добре тренирани и да работите в екип“, разказва Минковски.
Конете са с характер и също като хората имат нужда от личен контакт и от внимание. Обичат да си похапват моркови и ябълки. Това са им приготвили в базата и за Тодоровден. По традиция празникът започва с украсяване на конете и конюшните, похапване и състезания. И продължава много след като последните лъчи на слънцето озарят Плана.
