Н а 30 януари 1945 г. кораб, кръстен на швейцарски нацист, „Вилхелм Густлоф“, отплава в опит да евакуира 10 582 войници и бежанци от настъпващите руски войски.
Засечен е от руска подводница, която изстрелва в него три торпеда. Корабът потъва и повлича със себе си в Балтийско море 9342 души, много от които деца. Като спасени са регистрирани 1239 души. Това е най-голямата трагедия в историята на морското корабоплаване, която обаче не е известна на повечето хора.
Рута Сепетис, писател и потомка на бежанци от Литва пише романа "Сол при солта", вдъхновена от трагичните събития от края на Втората световна война.
В тази книга няма нито "победители", нито "победени". В крайна сметка - и от двете страни на барикадата остава само едно: човешките трагедии, за които не бива да се забравя.
"Когато корабът потъва, нацистите се опитват да прикрият историята (и факта, че губят войната.)". разказва Рута Сепетис защо тази трагедия е слабо известна на широката аудитория. "Съветският командир, който торпилира кораба, е освободен скоро след това, така че руснаците не искат да привличат вниманието към историята. А след войната Германия не разгласява потъването, защото смята, че е неуместно да се говори за загубите им по време на войната, като се има предвид зверствата, извършени от нацистите".
Рута разбира колко важно е историята на хората, търсещи убежище, да бъде чута. Авторката прави тригодишно проучване, за да напише книгата си, взима интервюта от оцелели пасажери на „Вилхелм Густлоф“ и успява да представи различните културни особености на всеки един. Защото бежанците споделят една съдба, но носят своя собствен регионален опит.
Сепетис кани читателите си в окупираната от Германия Източна Прусия, в онзи разкъсван от торпеда и бомби свят, където хиляди хора опитват да намерят спасение, но се превръщат в хроника на една ужасяваща трагедия.
Разказът е воден от гледната точка на четирима младежи. Образите им изникват пред очите ни, нарисувани от собствените им мисли, чувства, мечти и терзания. Йоана, Емилия, Флориан и Алфред – те ни представят общата си съдба – на хора, сграбчени в обятията на Втората световна война, опитващи се да намерят изход към свободата.
Всеки от тези герои е символ. Преди всичко на младостта, която се сблъсква с настървеността на войната.
Йоана идва от Литва, но е наполовина германка. Тя е медицинска сестра, която се опитва да излекува гузната си съвест, докато помага на ранените и страдащите. Героинята символизира доброто и красивото, което протяга ръката си към ближния. Но също така разкрива вината, която много хора изпитват, защото са успели да се спасят от репресии за разлика от близките си.
"Беше ми писнало от това. Беше ми писнало да чувам фразата „Само за германци“. Нима щяхме да обърнем гръб на невинни бездомни деца? Те бяха жертви, а не войници. Давах си сметка обаче, че не всички мислят като мен".
Петнадесетгодишната полякиня Емилия успява, въпреки крехката си възраст, да понесе товара на несправедливостта. Тя се изправя срещу жестокостта и насилието на хората, благодарение на огромната сила и чисто сърце, които крие под своята плетена розова шапка. В образа ѝ можем да видим прекършените детски мечти на много други млади девойки.
Реставраторът и фалшификатор от Източна Прусия – Флориан, е доброто, което може да срещнем дори и в най-мрачните времена. За младата Емилия той се превръща в рицар, а Йоана намира при него спасителен пристан. Той проявява чест и достойнство, които са непознати на войната. В него виждаме осъзнаването на онези, които доскоро служат на нацистите.
Германецът Алфред също е жертва – на пропагандата, която много хора прегръщат като своя религия. Морякът не блести с никакви качества, но определя себе си като по-висш от другите. Неговата трагедия е различна – убедеността, че заслужаваш да живееш повече от останалите.
Символите обаче не се изчерпват дотук. Хилядите деца, които остават без родители, без дом и държава, са представени в образа на малкото безпризорно дете, което се присъединява към групата бежанци. Родителите, които загиват, за да могат децата им да имат шанс за оцеляване, са същите тези майки и бащи от спомените на Емилия, Флориан и Йоана:
"Йоана все още имаше майка. Крепеше я надеждата да се събере отново с майка си. Беше готова да се бие с дракони, за да стигне до нея. Майката означаваше опора. Майката означаваше утеха. Майката означаваше дом. Момиче, което беше загубило майка си, изведнъж се превръщаше в малка лодка, плаваща в сърдит океан. Някои лодки накрая стигаха до брега. А други, както в моя случай, сякаш все повече се отдалечаваха от него".
Хората, които губят близките си, но показват, че могат да обичат и след това, са представени от Поета на обувките, който се грижи за безпризорното момченце като за свое внуче. Незрящата Ингрид пък е събирателен образ за всички преследвани хора с увреждания, често виждащи много повече от останалите, защото гледат със сърцата си.
Тези герои търсят само едно – спасението пред опасността от настъпващата червена армия. Надяват се, че ще го намерят на кораба „Вилхелм Густлоф“. И тук идва огромната стойност на книгата – разказът за действителното потъване на плавателния съд и провалената операция „Ханибал“.
Благодарение на "Сол при солта", имаме възможност да надникнем в сърцата на героите и да усетим болките, страховете, но и надеждите им. Силната воля за живот, която ги крепи и им помага да се изплъзнат от желязната ръка на войната.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още любопитни новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram
Добави ни в предпочитани източници в Google
