С тюарт Дайвър се събудил от рев, който приличал на ниско прелитащ самолет. Подът се тресял. Прозорците дрънчали. Часът бил 23,35 ч. и 4000 тона кал, сгради и отломки се носели надолу по склона на планината в Тредбо, Нов Южен Уелс, към хижа „Бимбадин“, докато той спал със съпругата си Сали. За няколко кратки секунди таванът на апартамента им се срутил и те останали затрупани от сградата. Дайвър тършувал из черната стая в търсене на изход, като си порязал ръцете и краката на счупено стъкло. Но нямал къде да отиде.
„Чух шум и вдигнах глава, но когато се претърколих напред, таблата от ковано желязо падна и притисна Сали към леглото“, казва Дайвър.
Леденостудената вода от спукания водопровод на пътя над тях скоро започнала да „лети наоколо“. Ски инструкторът намерил малък джоб с въздух, за да диша, като извил гръб и наклонил глава нагоре. Опитал се да покрие устата на Сали, за да я предпази от удавяне, но не успял да я спаси.
„Умирането на Сал в ръцете ми ще остане в съзнанието ми завинаги“, пише той в книгата си от 2012 г. „Оцеляване“.
След като разбрал, че не може да направи нищо за Сали, 27-годишният ски инструктор започнал да се бори за собствения си живот. Било посред зима и той лежал на бетонна плоча с прободен камък в гърба, облечен само с боксерки.
„Бях мокър, студен, кален“, казва той.
През следващите няколко часа той е измъчван периодично от ледената вода, примесена с дизел и отпадни води, която се стичала през бетонната гробница, в която бил затворен.
„Преди това бих казал, че имам клаустрофобия“, споделя той.
Но затворен в тъмнината, със само 3 см разстояние между лицето му и бетона през следващите 65 часа, той открива, че в ситуации на пълна безпомощност „всъщност те обзема невероятно чувство на спокойствие“.
Дайвър е израснал в Мелбърн със своите безстрашни и безкомпромисни родители от Глазвегия, Анет и Стив, и с брат си Юън, който е един от първите спасители на мястото на инцидента. През уикендите те се катерили по планините на Тредбо, плавали, плували и ловели риба. Само на шест седмици, в ужасни метеорологични условия, Дайвър се изкачил на най-високата планина в Австралия - Косцюшко.
„Чудя се как сме оцелели. Бяхме на места, на които децата вероятно не биваше да бъдат“, смее се той и си спомня за една снимка, която наскоро е намерил от почивка в Непал, на която се е качил на ръба на ледник до ревящи петокласни бързеи. Сам.
Когато започва да учи в университета, Дайвър знаел, че иска да стане ски инструктор, но решил, че най-разумното нещо е да получи диплома по хотелски мениджмънт. В Кралския технологичен институт в Мелбърн той се запознал със Сали - красива руса жена със заразителна усмивка.
„Винаги съм имал старомодното виждане, че ще срещна някого, който има сходни интереси на открито, и ще се оженим, ще създадем семейство и ще живеем щастливо до края на дните си“, казва той.
След като се срещали в продължение на четири години, той предложил брак в Сидни и те отпразнували годежа си на плажа Бонди с риба и чипс и бутилка червено вино. Оженили се през ноември 1995 г., след което се преместили в Канада, където и двамата си намерили работа в сферата на хотелиерството в планинския курорт SilverStar в Британска Колумбия - Сали като управител на ресторант, а Дайвър като ски инструктор. Шест месеца по-късно се завърнали у дома.
Осем седмици преди свлачището двамата се преместили от имот под наем в града в Bimbadeen Lodge - блока за персонала на алпийското селище Thredbo, който е достъпен благодарение на работата на Сали.
„Ако можех да взема това решение по малко по-различен начин, тогава светът щеше да е на друго място“, мисли си той докато лежи под руините.
Денят на свлачището започнал като всеки друг. Дайвър приключил работа по склоновете в 16,30 ч. и се срещнал със Сали, за да направят седмичните си покупки в Джиндабин, по-голям град на половин час път. Купили си юфка за вкъщи, след което се прибрали, гледали телевизия и заспали рано без да предполагат какво ги очаква.
Малко преди полунощ на 30 юли 1997 г. пътният насип, който поддържал Алпийския път, започнал да се свлича по склона на хълма Тредбо. Изтичащ водопровод насищал пространството под пътя, предизвиквайки свлачище, което с голяма скорост изтласква двуетажната дървена хижа Carinya от основите ѝ надолу по планината и върху четириетажната хижа Bimbadeen, която е направена от стоманобетон, погребвайки 19 души.
„Гледам на това 27 години по-късно и не мога да разбера как съм оцелял“, казва Дайвър.
Той е бил блокиран в руините в продължение на три дни.
„Изпитвах огромна физическа болка от студа“, казва Дайвър.
Започнал да уринира върху измръзналите си крака, за да ги стопли. Не е сигурен дали е имал халюцинации или е сънувал, но към края на изпитанието съзнанието му го отвело на по-топли места. В един момент бил актьор на снимачната площадка на филм някъде в пустинята, а в други майка му разтривала краката му, за да ги стопли, точно както правела, когато бил дете на ски лифта. Но силните шумове го връщали в реалността, която с всяка изминала минута ставала все по-мрачна.
Навън повече от 600 спасители работели неуморно при нощни температури от -12 градуса и студения вятър, носещ усещането за -30 градуса, за да открият признаци на живот. Оборудването за рязане и моторните триони продължавали да замръзват, а самата хижа се намирала на стръмен склон на хълма и нестабилността на земята правила операцията особено опасна. Всяко внезапно движение можело да предизвика ново свлачище и да застраши още повече спасителите, както и всички оцелели, които са в капан под него.
„Знаех, че в сградата над мен има други хора и си мислех, че ги спасяват“, казва Дайвър за 15-20 души, които са живеели в къщата. „Продължавах да си мисля: „Това е добре, вземете всички останали. Аз ще бъда долу, на дъното.“
Сред шума на трионите, пожарникарят Стив Хърст чул звук на 54-тия час.
Стюарт си спомня, че е извикал: „Спасителна група горе. Чувате ли ме?“
Гласът на мъжа му вдъхнал нова енергия след това, което му се е сторило като цял живот в капан, но освобождаването му отнело още 11 часа - и това е само началото на интензивната емоционална въртележка. Той осъзнал, че първите спасители може да не успеят да го извадят. Той бил заклещен на 2 метра под земята, под три бетонни плочи, така че екипът трябвало да прокопае тунел настрани, за да стигне до него.
Задачата на фелдшера Пол Федърстоун била да го поддържа позитивен, като оценявала здравословното му състояние и му говорила за планините - неговото щастливо място - преди да го изкопаят и извадят на 20-минутни смени.
След 65 часа успели да докарат носилка до мъжа и да издълбаят достатъчно голяма дупка, за да го извадят. По думите му това било чувство на „абсолютен възторг“.
„Чувствах се наистина добре, защото очевидно адреналинът се изпомпва в тялото ти и си помислих: „Чудесно, просто ще сляза в кръчмата и ще изпия една бира“, разказва той.
Но не станало така.
„Когато най-накрая стигнаха до мен, прецениха, че според физическото състояние, в което бях, ми остават само няколко часа живот. Енергията ми беше напълно изчерпана. Не ми беше останало нищо. За тези 65 часа бях отслабнал с 15 кг. Бях много, много близо до края“, казва той.
Дайвър бил откаран със самолет в болница в Канбера, където се възстановявал в продължение на една седмица. Все още има някои проблеми с левия си крак - измръзването е засегнало кръвообращението му и мускулите са били изтощени, поради което го болят - но като цяло се е възстановил напълно и бързо. Едва четири дни по-късно разбрал, че е единственият оцелял.
„Имаше 18 души, които загинаха, така че не можеш просто да кажеш: „Да, аз съм оцелелият!. Вече имах собствената си загуба със Сали, но когато я увеличиш с всички останали хора, това беше голямо бреме“, казва той.
Спасяването му го превърнало в национална знаменитост за една нощ. Свлачището е един от първите инциденти, при които последиците се излъчват на живо, за да ги види целият свят, и бързо започва медиен цирк.
„Първите шест месеца определено се отразиха на психическото ми здраве. Така и не получих възможност да скърбя както трябва“, казва той.
По онова време Дайвър е критикуван, че е изглеждал студен и безчувствен, когато е разказвал за инцидента, защото гласът му не е трепнал и не е плакал. Сега той казва, че се е опитал да бъде позитивен в името на загиналите.
„За мен тази емоционална страна в онзи момент беше нещо много лично. Ако исках да плача, трябваше да плача аз“, казва той.
В онези ранни дни Дайвър се самолекувал с алкохол.
„Бях 27-годишен мъж и щях да направя всичко сам. Когато пиеш и имаш наистина лош махмурлук, единственото нещо, за което трябва да мислиш на следващия ден, е махмурлукът. Сега се шегувам с това, но знаете, че това е цикълът, в който някои хора влизат и никога не излизат от него. За щастие, имах достатъчно добри хора около себе си“, казва той.
Един от тези добри хора е Розана Косетини, която от десетилетие е част от сплотената общност на Тредбо и с която Дайвър започва да се среща две години след свлачището. Тя е силна и „в известен смисъл мой защитник“, преминавайки заедно с него през емоционалните трудности на този период.
„Колко дълго трябва да скърбиш, винаги е въпрос. Това е фарсово. Някои хора могат да скърбят две седмици, а други - вечно. Мисля, че се скърби вечно, само че на различни нива и в различни мащаби. Но аз имах късмета да срещна Розана“, заключи той.
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
