В секи Четвърти юли американците повтарят една история, която е толкова позната, че изглежда неоспорима. Един обединен народ се вдига срещу луд крал, гласи популярната история, обявява шепа очевидни истини и извоюва свободата си от британското потисничество.
През това лято, белязано от 250-ата годишнина, фойерверките и публичните четения на Декларацията за независимостта ще кажат горе-долу същото, може би малко по-силно в тази юбилейна година.
Но документите в архивите разказват една по-сложна история, без това да омаловажава значимостта или уникалността на основаването на страната. Мъжете, които направиха революцията, разбраха, че политическата свобода изисква убедителни аргументи, а аргументите никога не са неутрални, пише Newsweek.
Ето пет мита, върху които си струва да се замислим, преди 250-те свещи да бъдат поставени на тортата.
Мит 1: Декларацията е списък с доказани факти
Декларацията за независимост ни кани да претеглим нейните доводи, обявявайки: „Нека фактите бъдат представени на един непредубеден свят“. Американците до голяма степен приеха тази покана за чиста монета, разглеждайки обвиненията срещу краля като доказани констатации.
Но документът, подписан от 56 делегати от 13-те колонии, разкрива собствения си метод. След възторжения преамбюл за неотменимите права, основната част изглежда като дълъг списък с конкретни оплаквания, едно след друго, всяко от които започва с един и същ обвинителен рефрен: „Той е...“
Товабеше съзнателен избор. Истинските оплаквания на колониите бяха подредени в едностранно обвинение, в което заплетените спорове за данъци, търговия, суверенитет и самоуправление бяха компресирани в изчистена история за тирания. Лоялистите го казаха още тогава.
Томас Хъчинсън, прокуденият бивш губернатор на Масачузетс, публикува анонимно опровержение през 1776 г., отхвърляйки всичко като списък от „измислени оплаквания“, а лондонският адвокат Джон Линд отговори същата година с цяла книга по темата.
Съвременната наука върна фокуса обратно към тези оплаквания. В книгата „Тирани и измамници“ (Tyrants and Rogues), публикувана за 250-ата годишнина, историкът Робърт Паркинсън твърди, че именно 27-те обвинения – а не известният преамбюл – са били частта, над която авторите са се потили най-много, проектирана така, че да представи Джордж III като узурпатор. Той също така посочва един неудобен детайл за паметта, според която „кралят е направил всичко“: само първата дузина оплаквания са насочени срещу короната, докато номерата от 13 до 22 са насочени срещу Парламента.
Накратко, Декларацията е първото велико произведение на Америка в областта на международното застъпничество, написано с цел да убеди колебливите колонисти, чуждестранните съдилища и потомството, че това не е бунт, а оправдано отделяне. Тя е едновременно морално сериозна и прокурорска по дух, а прокурорите не пишат като обективни историци. Обвиненията не бяха измислени, но бяха селективни, състезателни и на моменти преувеличени.
Списъкът с оплаквания е революционна пропаганда. Честният преглед на нейните обвинения би открил, че много от тях нямат достатъчно основания.
Мит 2: Джордж III е лудият тиран от 1776 г.
Джордж III от американската памет – безумен, жесток, вманиачен в смазването на свободата – отчасти е изобретение от времето на войната, освежено за съвременността от забавното му превъплъщение в рап мюзикъла „Хамилтън“ на Лин-Мануел Миранда. Истинският крал се е противопоставял на независимостта и в крайна сметка е заел твърда позиция срещу колониите. Но писмените следи показват сериозен конституционен монарх, управляващ парламент, министри и война, а не опиянен от власт тиран.
Някои от най-новите доказателства се намират в Програмата за архивите на Джордж III (Georgian Papers Programme), открита в замъка Уиндзор през 2015 г. в присъствието на кралица Елизабет II. Това е съвместно усилие на Royal Collection Trust и King's College London за консервиране и дигитализиране на стотици хиляди страници, дълго време пазени при ограничен достъп в Кръглата кула на замъка.
Един документ по-специално усложнява карикатурата за тиранина. В меморандум от 1766 г. относно Закона за гербовия налог Джордж пише, че намира отмяната за „безкрайно по-предпочитана от принудителното изпълнение“, като настоява парламентът да „поправи всички справедливи оплаквания“ и изразява опасения, че принудата ще „разшири разрива“ с Америка.
Това показва известна степен на съчувствие, която рядко се улавя в популярните му изображения. Но до есента на 1774 г., когато заседава Първият континентален конгрес, Джордж казва на своя премиер, че „жребият вече е хвърлен“ и колониите трябва „да се подчинят, или да триумфират“. „Не желая да стигам до по-строги мерки, но не бива да отстъпваме; чрез хладнокръвие и непрестанно преследване на приетите мерки вярвам, че те ще се подчинят“, пише той до лорд Норт.
В по-широк план Джордж III е бил съвестен, изпълнителен и често доста сериозен конституционен крал, който е работил интензивно с документи, кореспонденция и министерски съвети, вместо да управлява като личен деспот. Новооткритите архиви показват монарх, дълбоко ангажиран с държавните дела, който преписва депеши, анотира документи и следи отблизо детайлите на политиката.
Неговото управление съвпада и със значителен разцвет в литературата, изкуството, науката и философията, като той е бил значим покровител на много начинания в тези области. Личните му документи разкриват истински интелектуални интереси извън политиката.
Джордж III не е бил чудовището от спомените ни. Макар че не е бил и невинен.
Вълната от преоценки покрай 250-ата годишнина отива още по-далеч. Британският биограф Андрю Робъртс, наред с други, сега тълкува голяма част от списъка с оплаквания като „военновременна пропаганда“, твърдейки, че почти всичко в него се пропуква при внимателно проучване.
Други историци, включително Паркинсън, разглеждат оплакванията като искрени и дълбоко изстрадани, с реални жертви зад тях. И двете неща могат да бъдат верни едновременно. Оплакванията бяха искрени, а решението да бъдат стоварени върху врата на един-единствен човек беше стратегия.
Защо една революция се нуждае от един-единствен злодей? Защото е почти невъзможно да сплотиш тълпата срещу заплетената каша от парламент, имперски финанси, министерски интриги, глад за земя и абстрактни въпроси за суверенитета. Кралят има лице и корона. Джордж III беше по-полезен за революционерите като карикатурен злодей, отколкото като реален човек.
Мит 3: Бостънското клане се е случило така, както го показва картината
Петима души загиват на Кинг Стрийт при станалия печално известен инцидент през нощта на 5 март 1770 г. Убийствата бяха с огромно значение. Но образът, който повечето американци носят в ума си, не е този от съдебните архиви. Той е на Пол Ривиър.
Неговата ръчно оцветена гравюра се появява в рамките на няколко седмици, изобразявайки подредена линия от британски редовни войници, стрелящи по заповед по невъоръжени цивилни, като сградата на митницата услужливо е преименувана на „Залата на касапина“ (Butcher’s Hall).
Това беше може би най-ефективната пропаганда от онази епоха – а Ривиър беше откраднал дизайна от своя съгражданин бостънчанин Хенри Пелам. Съдебните процеси разказаха по-объркана история. Свидетелските показания си противоречаха. Те не можеха да се споразумеят дори за това какво е носил капитан Томас Престън – а няколко души се заклеха, че той е стоял пред хората си, а не е крещял заповеди зад гърба им.
Престън беше оправдан. От осемте войници шестима бяха оневинени, а двама бяха осъдени не за убийство, а за непредумишлено убийство. Техен защитник беше млад бостънчанин на име Джон Адамс, който напомни на съдебните заседатели, че фактите са упорито нещо. Този инцидент показва как работи пропагандата в най-мощната си форма. Тя рядко измисля събитие, тя просто го опростява, превръщайки го в оръжие-символ.
Преди Бостънското клане да се превърне в история, то беше образ – образ, който беше много по-изчистен, отколкото позволяваха доказателствата. Разбира се, това не е повърхностно твърдение, че всъщност не е имало клане. Петима души загинаха, а военната окупация на Бостън беше искрено мразена от местното население. Но по-важното в случая е, че запомнената версия на Бостънското клане е много по-подредена от реалните факти.
Мит 4: Американците вече искаха независимост
Независимостта нито беше неизбежна, нито през 1775 г. беше мнение на мнозинството. Цяла година преди Декларацията – и месеци след като стрелбата започна при Лексингтън и Конкорд – Вторият континентален конгрес изпрати на краля „Петицията на маслиновата клонка“ (Olive Branch Petition), съставена от умерения Джон Дикинсън. Тя започваше с обръщението към него като към „Вярните поданици на Ваше Величество от колониите“ и призоваваше за помирение.
„Съюзът между нашата страна майка и тези колонии, както и енергията на едно благородно и справедливо управление, донесоха толкова забележително важни ползи и дадоха такова усещане за тяхната трайност и нарастване, че събудиха удивлението и завистта на други нации, докато гледаха как Велика Британия се издига до най-необикновената мощ, която светът някога е познавал“, се казва в петицията.
Под нея стояха подписите на някои много известни имена, сред които Джон Адамс, Томас Джеферсън и Бенджамин Франклин. Но Джордж III отказа дори да я приеме и през същия август обяви колониите в открит бунт. Тогава независимостта не беше първата мисъл на един единен народ. Тя беше по-скоро последният ход на едно провалящо се помирение – моментът, в който едно разделено движение, след като умоляваше връзката да бъде спасена, пресече линия, от която нямаше връщане назад.
Трябва също да помним, че хиляди колонисти избраха британската страна в битката. Проучвания на „Маунт Върнън“ оценяват подкрепата за лоялистите на приблизително една пета от американците, докато American Battlefield Trust изчислява, че около 25 000 американци са служили на Короната, предимно в лоялистки провинциални полкове.
Да, някои радикали искаха отделяне по-рано, а Нова Англия беше по-нажежена от останалите. Но митът е, че колониите вече са били решили въпроса. Очевидно е, че не бяха.
Мит 5: Това беше единен американски народ срещу Британия
Революцията беше и гражданска война. Службата за националните паркове я описва, особено на Юг, като „кървава гражданска война, която често изправяше съсед срещу съседа“, опустошавайки вътрешността на Каролина с набези, репресии и конфискации, които разделиха общности, а понякога и семейства. Патриоти се биеха срещу лоялисти; поробени хора, индиански племена и заселници по границите правеха своите залози в една война, чиито лозунги не се прилагаха еднакво за всички.
Окончателният текст носи отпечатъците на коалиционния мениджмънт. Конгресът, заседаващ като комитет на цялата камара на 3 и 4 юли 1776 г., зачерква целия параграф на Томас Джеферсън, атакуващ търговията с роби – премахване, което Джеферсън по-късно обяснява със съобразяване с Южна Каролина, Джорджия и северните корабособственици.
Декларацията беше оформена както от принципи, така и от ограниченията на хората, които бяха готови да я подпишат. Това не е обвинение в чисто лицемерие: идеалите бяха истински и дълбоко изстрадани, а каузата на патриотите наистина разшири границите на човешката свобода. Гражданската война, избухнала по-малко от век по-късно, е пряко следствие от тези фундаментални разделения между първите независими американци.
Родени на Четвърти юли
И така, фойерверките ще избухнат, Декларацията ще бъде тържествено прочетена и познатата история ще бъде разказана отново, което е правилно и добро за американците.
Но истинската история на Деня на независимостта е по-силна от един безупречен мит за произхода. Едно основаване, изпълнено с храброст и пропаганда, принципи и страх, убеденост и компромис, обяснява Америка много по-добре от всяка приказка.
На САЩ не им беше връчена една готова и уредена истина – страната я роди чрез конфликти и борби, голяма част от които бяха вътрешни за самата революция. Страната се роди от спор за свободата – спор, достатъчно велик, за да надживее всеки, който го е започнал, и достатъчно упорит, за да продължава и днес.
Добави ни в предпочитани източници в Google
