А шли Уорд – професор по поведение на животните в университета в Сидни, публикува умна, забавна и доста ангажираща нова книга за поведението на животните, която може да ни шокира. Трябва да отбележим, че животните, които си сътрудничат се събират предимно за... експлоатация, убийство и изяждане на други животни.
Вземете началната му сцена от тропическите гори на северен Тринидад. С падането на вечерния мрак прилепите-вампири напускат дневната си бърлога, изоставена къща, за да търсят кръв.
Всеки спящ бозайник е подходяща мишена, включително хората, въпреки че изглежда предпочитат козите.
Прилепът вампир има антикоагулант в слюнката си, така че кръвта просто продължава да тече и той може да погълне една трета от телесното си тегло в кръв за една нощ. След това се прибира вкъщи преди зазоряване. Но ето сътрудничеството с другите прилепи: всеки друг прилеп вампир в колонията, който не е успял да намери храна, ще бъде хранен от своите колеги прилепи, които ще повръщат кръв, за може гладният да я погълне.
А какво да кажем за богатия емоционален живот на слоновете и тяхната невероятна памет. Зовът на женски слон, напуснал семейството си преди 12 години, предизвиква шумно посрещане от бившото ѝ стадо. При някои възрастни слонове в зоопарковетe
дори само миризмата на майка им предизвиква вълнение, въпреки че са били разделени с нея преди 30 години.
Но грандиозната социалност в рояк скакалци е направо удивителна. Авторът определя като „дълбоко зловещ“ фактът, че освен да изяждат реколтата на фермерите, ненаситните скакалци с ентусиазъм биха се яли и взаимно. Скакалците не искат други скакалци да се приближават твърде близо зад тях или „просто ще им сдъвкат задниците“.
Отново и отново стадните животни отразяват като в огледало нашето собствено човешко поведение и понякога ни е неудобно да виждаме истината. Точно като нас, най-социалните и кооперативни животни могат да воюват помежду си. Мравките и термитите са в ожесточен конфликт от милиони години, мравките нахлуват в една от онези зрелищни термитни могили с надеждата да отнесат колкото се може повече ларви за храна.
При първата атака на мравките, термитите вдигат тревога, като удрят главите си във вътрешните стени на могилата
при което войниците термити се натрупват на входовете на могилата, образувайки кордон. „Борбата е жестока; жертвите се увеличават бързо“, като най-големите мравки се заемат директно с термитите, докато по-малките мравки се опитват да се промъкнат покрай кордона и да влязат вътре.
Термитите работници ще използват прясна кал, за да запечатат собствената си кралица в нейната кралска стая, за да е в безопасност, докато други прибягват до все по-отчаяни тактики, за да прогонят мравките.
Невероятно, някои по-стари термити
могат да се превърнат в атентатори самоубийци:
те носят „торбичка със сини кристали на медна основа на гърба си“ и когато атакуваща мравка захапе в нея, следва „мини експлозия, която обсипва нападателите с вредни химикали“. Що се отнася до това какво се случва, когато амазонските мравки се изправят срещу мравките Formica и самите кралици се изправят еднa срещу другa... това си е чист филм на ужасите.
За утеха, имаме по-миловидното поведение на кравите. Младите юници са добре известни с това, че поемат рискове и изследват всичко ново, но „старите крави наистина не обичат изненадите“, те са създания на рутината и им отнема много време да свикнат с непознати.
Напомня ли ви на друг вид? Ние самите сме стадни животни, „овце“, както обидно се наричаме сами себе си. Ние сме способни на най-голяма смелост и саможертва в защитата на другите, но както изтъкна най-великият от всички натуралисти, Чарлз Дарвин,
много лесно е да бъдем водени и доминирани:
„Пълното подчинение като цяло зависи от социалността на едно животно и навиците му“.
Ако можем да извлечем някакви уроци от природата (а това винаги е спорно), може би това означава, че поне трябва да избираме своите лидери разумно.
