Т ой е живото въплъщение на оригиналността. Неговите филми едновременно подлежат на всички стандартни етикети и на нито един. Сценариите му са едновременно изпъстрени с препратки към десетки класически ленти и пропити със собствените му наклонности като разказвач и с ексцентричното му чувство за хумор. Той е Куентин Тарантино.
Осем филма след старта на режисьорската си кариера, геният зад ленти като „Криминале“ и „Джанго без окови“ е по-актуален от всякога. Вместо да се опитва да ситуира деветия си проект с премиерна дата през зимата, с изглед към наградите „Оскар“, Тарантино е позиционирал „Имало едно време... в Холивуд“ по средата на лятото, в разгара на най-касовия филмов сезон.
И защо да не го стори?
Актьорският състав на лентата е изграден почти изцяло от екранни легенди и суперзвезди. Нима филм с Брад Пит и Леонардо ди Каприо в главните роли следва да се страхува от каквато и да е box office конкуренция? Нима постер с ослепителната Марго Роби в изрязани дънки или пола няма да привлече погледите на тийнейджърите и да ги накара да си купят билети със светнали очи?
Но колкото и рекламна сила да притежават тези имена и образи, най-силният фактор в полза на потенциалния голям успех на лентата е името на самия Тарантино. Режисьорът се е превърнал в марка сам по себе си. Имиджът му е колоритен, уникален, неповторим, а филмите му са обект на почти толкова спекулации и догадки, колкото супергеройските блокбъстъри на Marvel Studios.
„Краят“ на един десетилетен рекорд
Неслучайно след прожекцията на „Имало едно време... в Холивуд“ на фестивала в Кан, Тарантино публично помоли всички присъствали да не издават в интернет никакви подробности от сюжета на лентата. Репутацията му на дързък разказвач със склонност към промени на истински отминали събития създава около проекта аура на непредсказуемост, която Тарантино не иска да изгуби.
Преди точно десет години, в „Гадни копелета“, той сложи край на Втората световна война с атентат в киносалон, планиран и изпълнен от няколко евреи, който доведе до екранната смърт на Хитлер, Гьоринг и Гьобелс. За Тарантино няма нищо свято и реалните истории са само основа и инструмент в ръцете му за създаване на още по-въздействащи и интригуващи сюжети.
Самият той нееднократно е изказвал своята неприязън към масовата направа на традиционни биографични филми и ги е определял дословно като упражнения за актьори, които искат да спечелят „Оскар“. Затова и когато стана ясно, че именно той ще прави филм, в който действащи лица ще бъдат личности като Шарън Тейт и Чарлс Менсън, светът затаи дъх в нетърпеливо очакване.
За съжаление, първоначалната премиерна дата на „Имало едно време... в Холивуд“ за България бе изместена от края на юли за началото на август, тъй че ни остава малко повече от месец, докато видим на екран завършения проект. Към мистичната му аура се прибавя и фактът, че това е деветият филм на Тарантино, а той е заявявал преди, че ще завърши кариерата си в киното след десет филма.
В оставащите седмици до премиерата на „Имало едно време... в Холивуд“
най-разумното нещо, което можем да направим, е да си припомним класиките в кариерата на режисьора или, иначе казано, почти цялата му филмография. Професионалният му път започва от „Глутница кучета“ през 1993 година, филмът, с който трябва да започне посвещаването на всеки нов фен на Тарантино.
Сценарият на лентата създава усещането за изключителна динамика и постоянно напрежение, а действието всъщност е изградено предимно от сцени с остроумни диалози между главните герои с малко реален екшън. Тарантино, още в началото на кариерата си и с нищожен бюджет на разположение, е принуден да действа минималистично и ефикасно – и го постига до съвършенство.
Година по-късно по кината излиза и най-големият му шедьовър,
вероятно най-влиятелният и изчерпателен филм за духа на 90-те години на миналия век – Pulp Fiction или „Криминале“. За него е изписано предостатъчно, но няма как да не се спомене със суперлативи, в който и да е разговор за творчеството на Тарантино.
В 15-те години след невероятния си успех с „Криминале“, режисьорът създава още култови филми като „Джаки Браун“ и „Убий Бил“, които нямат същия глобален отзвук като големия му хит от 1994-та, но спомагат за оформянето на фенбазата му и на личния му авторски почерк.
„Гадни копелета“ от 2009-та връща Тарантино в топформа, по-елегантен, безстрашен и интересен от всякога.
„Джанго без окови“ е още една стъпка напред за него и му донася отдавна заслужен „Оскар“ за най-добър оригинален сценарий.
„Омразната осморка“, последният му филм преди тазгодишният, до голяма степен бе упражнение по самозадоволяване на специфичните му артистични наклонности, но дори по-слабите филми на Тарантино са забавни, интригуващи и приятни за гледане.
Сега светът ще гледа „Имало едно време... в Холивуд“, най-бляскавият му проект досега и по всяка вероятност най-трескаво очакваният. Моментът за българските му фенове ще настъпи на 9 август, а дотогава ще ядем вкусни бургери, ще пием газирани напитки и ще изчакваме заветната дата.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още любопитно съдържание от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
