П реди няколко месеца започнах ретроспективен материал по случай 20-ата годишнина от премиерата на „Матрицата“ с поглед върху някои от най-характерните социални явления от 1999 година, когато легендарната лента излиза на големия екран. Нека скочим отново в тази машина на времето, но разгледаме нещата от съвсем друг ъгъл.
20 години от една революция в киното
През 1999 година жанрът на филмите за супергерои е в най-решаващия момент от своето развитие.
Минали са повече от две десетилетия от големия успех на „Супермен“ и поредицата за най-емблематичния комиксов герой в историята на света до голяма степен е приключила с абсурдните последни две части от нея и с инцидента, който инвалидизира изпълнителя на главната роля, Кристофър Рийв.
Минали са десет години и от фурора, който „Батман“ на Тим Бъртън предизвиква през 1989 година. Поредицата за Черния рицар също се смята за приключена след катастрофалния провал на „Батман и Робин“ от 1998-ма. „Блейд“ на Стивън Норингтън пък е постигнал твърде ограничен успех сред аудиторията на възраст над 16 години, за да се счита за попкултурен феномен, който може да задвижи развитието на цял един филмов жанр.
Как тогава от 15 години насам всяко лято по мултиплексите има поне по един филм за супергерои, а през настоящото десетилетие излизат дори по три или четири?
Отговорът е прост: „Х-Мен“.
Лентата на режисьора Браян Сингър излиза през 2000 година при силно позитивни отзиви от критиката и финансови постъпления, които надвишават няколко пъти бюджета на продукцията.
С други думи, „Х-Мен“ успешно задава модела за модерния супергеройски филм. Различните елементи от този модел са достатъчно на брой, за да се посвети на техния анализ цяла академична разработка, но един е най-ключов и това е тематичното ядро, на което се опира развитието на цялата поредица.
А основната тема на „Х-Мен“ е призивът към толерантност.
Далеч преди да се роди #MeToo движението и борбата за правата на хомосексуалистите да стане толкова актуална и крайно политизирана тема, поредицата „Х-Мен“ извежда на преден план въпросът за правилната интеграция на различните малцинства с всички етични въпроси, които я съпътстват.
Всеки различен, потискан, репресиран член на обществото лесно може да почувства постоянно бушуващия вътрешен конфликт на героите във филмите, които са мутанти, и да се идентифицира с тях. Сблъсъкът между компромис и война, между вярата в доброто и желанието за отмъщение е характерен идеологически конфликт за всяко гражданско движение в историята.
Това е и вечният повод за разногласията между двама от главните герои на поредицата - Професор Екс и Магнито, изиграни респективно от Джеймс МакАвой и Майкъл Фасбендър като по-млади и от сър Патрик Стюарт и сър Йън МакКелън – като по-възрастни. Фасбендър е споделял в интервюта как разглежда двамата персонажи като еквиваленти на Мартин Лутър Кинг и Малкълм Екс.
Единият защитава идеята за мирна интеграция, съвместен живот и служба в полза на общото благо, докато другият е воден от травмиращите си лични преживявания и желанието си за мъст срещу представителите на статуквото, които нееднократно са се опитвали да го унищожат. И двамата са харизматични фигури, които лесно привличат последователи и всъщност преследват много сходни цели, но различните им подходи водят до сблъсъци помежду им.
Сър Йън МакКелън на свой ред е коментирал, че изконно социалната тематика в „Х-Мен“ го е накарала да приеме ролята на Магнито. МакКелън е хомосексуалист, който дълго време прикрива ориентацията си заради предразсъдъците на водещи фигури във филмовата индустрия, и сам признава, че вижда колко привлекателна и лесна изглежда радикалната философия на неговия герой.
Именно присъствието на авторитетни, многократно доказани актьори като МакКелън и Стюарт в първия филм от поредицата я валидира като проект с реални артистични амбиции и художествена стойност в очите на критиците, а не просто екшън с костюмирани хора за малки деца. Това показва и на света, че супергеройският жанр е способен да разказва силни, въздействащи, тематично актуални истории, които все пак запазват развлекателните си характеристики.
С помощта на ветерани като гореспоменатите Шекспирови актьори,
поредицата ражда и звездата на Хю Джакман,
един от най-талантливите екранни и сценични изпълнители на този век, номиниран за по няколко награди „Оскар“, „Тони“ и „Еми“. Австралиецът играе ролята на Върколака в цели девет филмови появи, като се разделя с амплоато си в съкрушителната драма „Логан“ от 2017 година.
„Логан“ се превръща и в първия супергеройски филм, номиниран за „Оскар“ за най-добър сценарий.
Кървавата, изключително емоционална лента поема огромния комерсиален и маркетингов риск да се категоризира като забранена за зрители под 16-годишна възраст, но ходът ѝ се отплаща многократно под формата на престижни номинации и повсеместни критически похвали.
„Логан“ е истинско олицетворение на поредицата „Х-Мен“ – безстрашна, дръзка и оригинална, не без своите провали и грешни стъпки, но застъпваща завинаги своето достойно място в историята. В резултат от скорошната продажба на Fox на Disney, правата върху митичните комиксови персонажи се връщат обратно в ръцете на Marvel Studios, оригиналните създатели на героите.
Най-голямата бизнес сделка в киното за 21 век
Дотук Marvel са почти без грешна стъпка в създаването на филмови интерпретации на своите герои и колосалният успех на споделената им филмова вселена е свидетелство за това.
Затова и феновете на „Х-Мен“ следва да са оптимистично настроени за бъдещето на любимците си. Но още преди Marvel Studios да бъдат създадени, поредицата „Х-Мен“ бе ключът към еволюцията на комиксовото кино, както винаги казва Професор Екс по адрес на своите възпитаници.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още любопитно съдържание от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
