И ма личности, чиито имена не просто се изписват в учебниците по история, а се вграждат в самите основи на националното ни самосъзнание. Те не принадлежат на прашните архиви, а живеят във всеки български дом, във всяка глътка свободен въздух, която поемаме днес.
На 18 юли (6 юли по стар стил) през 1837 г. в подножието на синия Балкан, в будното и борбено Карлово, се ражда едно момче, което ще преобърне съдбата на цял един поробен народ. Васил Иванов Кунчев. Апостола. Левски.
За него е казано и написано толкова много, но истината е, че ние все още се учим да го разбираме. Той не е икона от дърво и боя, а човек от плът и кръв, притежаващ титанична воля, гениален ум и сърце, което тупти единствено и само за България.
Карловското огнище на бунта
За да разберем феномена Левски, трябва да се върнем в неговото детство, преминало под стряхата на скромната Кунчева къща в Карлово. Син на занаятчията Иван Кунчев и гордата, корава българка Гина Караиванова, малкият Васил расте в епоха на пробуждане, но и на тежко чуждо потисничество. Ранната смърт на баща му оставя семейството в бедност, а младият Васил е принуден твърде рано да поеме отговорност за близките си.
Под влияние на своя вуйчо архимандрит Василий, той приема монашеството под името Игнатий. Монашеското расо обаче се оказва твърде тясно за неговия свободолюбив дух. Манастирските стени не могат да заглушат писъците на измъчения народ.
Решаващият момент настъпва, когато младият дякон осъзнава, че пътят към Бога не минава през молитвите в тишина, а през службата на ближния и борбата срещу неправдата. Навръх Великден през 1864 г., в самотното карловско поле, той сам отрязва дългите си коси и прави своя съдбовен избор – заменя расото с пушката, а олтара – с бесилото.
Архитектът на българското възкресение
Това, което прави Васил Левски уникална фигура не само в българската, но и в европейската история, е неговата гениална политическа и стратегическа мисъл. Преди него българското освободително движение разчита основно на чети, пращани отвън, които често изгарят безцелно в неравен бой. Левски бързо прозира пагубността на тази тактика. Той разбира, че никой няма да ни подари свободата на тепсия и че българите трябва сами да изковат своето спасение.
Така започва неговата легендарна, титанична апостолска дейност. Преоблечен като търговец, селянин или въглищар, Апостола кръстосва поробената родина надлъж и нашир. Той създава уникална по рода си Вътрешна революционна организация – гъста мрежа от тайни комитети в градове и села.
Левски обединява богати и бедни, учени и неграмотни под един общ идеал. Неговата строгост, безупречна финансова честност и магнетично излъчване карат хората да му вярват безпрекословно. Той създава държава в държавата, подготвяйки цял един народ за неговото духовно и физическо възкресение.
Заветът за святата и чиста република
Апостола не беше просто военен организатор; той беше блестящ идеолог и хуманист, изпреварил времето си с векове. В епоха на свиреп национализъм и империи, той начерта бъдещето на България като „свята и чиста република“. В писмата си Левски ясно заявява, че в свободната българска земя всички етноси и религии – българи, турци, евреи – ще имат равни права и ще живеят под едни и същи закони.
Неговата философия за равенство, братство и върховенство на закона звучи невероятно модерно дори от гледна точка на днешния XXI в. Затова Левски не остарява. Всеки негов ред, написан с разкривен, но уверен почерк в малкото му тефтерче, е пророчество и морален компас, който ние, неговите наследници, все още се опитваме да следваме.
Безсмъртието, родено на Къкрина
Пътят на Апостола завърши физически в мразовития февруари на 1873 г.край София, след предателството и залавянето му в Къкринското ханче. Дори пред турския съд обаче той не предаде никого, поемайки цялата вина върху себе си с думите: „Аз бях ръководителят“. На бесилото той се възкачи не като победен затворник, а като истински победител над страха и смъртта.
- Русокастро и последният велик триумф на българското оръжие
Има моменти в летописа на една нация, които светят със собствена, незалязваща светлина – моменти, в които разединеният дух се сплотява в един-единствен юмрук, за да защити бащината земя.
За средновековна България годината е 1332-ра, а датата е 18 юли. Край стените на днешната забравена крепост Русокастро, недалеч от Бургас, се разиграва една от най-великите и тактически съвършени битки в нашата история. Това е денят, в който младият и енергичен цар Иван Александър доказва, че България не е просто залязваща сила на Балканите, а империя, която все още може да диктува волята си с меч в ръка.
Това е класически шахматен двубой между двама от най-амбициозните владетели на епохата – българския цар и византийския император Андроник III Палеолог.
Бурята край бреговете на Черно море
Началото на 30-те години на XIV в. заварва българската държава в изключително деликатно положение. След катастрофалното поражение при Велбъжд през 1330 г. и последвалите вътрешни династични борби, престолът в Търновград най-накрая е зает от ловкия деспот на Ловеч – Иван Александър.
Възползвайки се от временното безвластие и слабост на българите, византийският император Андроник III Палеолог извършва бърз и безмилостен поход в Тракия. Ромеите окупират ключови черноморски градове и крепости, включително Несебър, Анхиало (Поморие) и Русокастро, нарушавайки договорите и поставяйки новия български владетел пред свършен факт.
Иван Александър обаче не е човек, който би се примирил с ролята на безпомощен наблюдател. Със завидна дипломатическа и организационна бързина той събира армия и потегля на юг. Българският цар отлично разбира, че първият му голям военен сблъсък ще реши не просто съдбата на няколко крепости, а легитимността на неговата корона и бъдещето на цялата държава. Когато двете армии се срещат край стените на крепостта Русокастро, въздухът вече трепти от напрежението на предстоящата решителна схватка.
Преговори под сянката на мечовете
Андроник III, усещайки решителността на българите, решава да си поиграе на дипломация, за да спечели време. Започват фиктивни преговори за мир, по време на които византийският василевс се опитва да разсее българския цар и да укрепи позициите си.
Иван Александър обаче разгадава този тактически ход на ромеите. Докато пратениците препускат между двата лагера, българският владетел тайно очаква решително подкрепление – наемен отряд от близо две хиляди татарски конници, известни със своята брутална сила и светкавични кавалерийски маневри.
В нощта преди решителния ден татарите пристигат в българския лагер. Иван Александър разбира, че моментът на изненадата е в негови ръце и няма време за губене. Преговорите са прекратени незабавно. В ранното утро на 18 юли 1332 г. българските тръби призовават към бой, а ромеите с изненада виждат как българската армия се разгръща в перфектен боен ред в равнината пред крепостта, готова за щурм.
Тактическият триумф в равнината
Битката започва с яростен сблъсък на челните отряди. Византийската армия, съставена от опитни ветерани и тежка конница, първоначално оказва ожесточена съпротива. Андроник III лично ръководи центъра на своите сили, опитвайки се да пробие българските редици. В този критичен момент Иван Александър показва забележителен кураж и хладнокръвие. Той въвежда в боя своя скрит коз – страховитата татарска кавалерия.
Татарите връхлитат върху левия фланг на византийците като истински ураган. Облаци от стрели затъмняват небето, а последвалият мощен удар разкъсва бойния ред на ромеите. Натискът е толкова съкрушителен, че византийските флангове започват да се огъват и да отстъпват в паника. Виждайки това, Иван Александър лично повежда царската гвардия и резервите в обща контраофанзива.
Ромейската армия е напълно разгромена и обърната в бягство. Самият император Андроник III е принуден позорно да търси спасение зад дебелите стени на крепостта Русокастро, оставяйки бойното поле в ръцете на победоносните българи.
Мирът, запечатан с кръв и династичен съюз
Победата при Русокастро е пълна и безапелационна. Обсаден в крепостта и лишен от възможност за бягство или противодействие, византийският император е принуден да моли за мир при условията на Търновград. На последвалите лични преговори между двамата владетели Андроник III признава българската власт над всички оспорвани територии и градове по Южното Черноморие.
За да бъде запечатан този триумф и да се гарантира дълготрайното спокойствие, двамата монарси договарят династичен брак между първородния син на Иван Александър – Михаил Асен, и дъщерята на Андроник III – Мария.
Тази победа циментира властта на Иван Александър и поставя началото на един дълъг, тридесетгодишен период на културен разцвет, икономическа стабилност и духовен възход за Втората българска държава.
- Денят, в който терорът почука на българската врата
В националната памет на всяка страна има събития, които разделят времето на „преди“ и „след“. За съвременна България този водораздел настъпи в един горещ летен следобед – на 18 юли 2012 г.
Точно 680 години след славната победа на цар Иван Александър при Русокастро, на броени километри от същото бойно поле, земята край Бургас отново беше напоена с кръв.
Но този път това не беше сблъсък на армии, а подъл, безличен и безмилостен акт на тероризъм. Взривът на летището в Сарафово отне живота на седем души, рани десетки и промени завинаги усещането ни за сигурност, доказвайки ни по най-болезнения начин, че глобалният терор няма граници.
Това е разказ за погубени млади животи, за българския героизъм в лицето на обикновените хора и за дългия, труден път към разкриването на истината.
Слънчевото посрещане, което се превърна в ад
Сряда, 18 юли 2012 г. Летище „Бургас“ в квартал Сарафово кипи от живот в разгара на туристическия сезон. В 16:43 ч. каца чартърен полет от Тел Авив, превозващ 154 израелски туристи – предимно млади хора, току-що завършили военната си служба, дошли у нас, за да се насладят на българското Черноморие. Те се отправят към паркинга, където ги чакат няколко автобуса, за да ги отвозят до хотелите им в Слънчев бряг.
Никой не обръща внимание на висок, младок с раница на гърба, облечен спортно с бейзболна шапка, който се разхожда сред тълпата. В 17:23 ч., докато туристите подреждат багажа си в багажното отделение на един от автобусите, настъпва апокалипсисът.
Мощен взрив разтърсва летището, последван от огромно огнено кълбо и гъст черен дим. Силата на детонацията е толкова голяма, че разкъсва автобуса на две, а съседните превозни средства избухват в пламъци. Писъци, хвърчащи стъкла и парчета метал изпълват въздуха, превръщайки паркинга на летището в сцена от бойното поле.
Героите в хаоса и невинните жертви
Първите минути след взрива са белязани от неописуем хаос, но и от прояви на невероятно човешко достойнство и храброст. Таксиметрови шофьори, летищни служители и случайни минувачи започват да вадят ранени от горящия автобус, рискувайки живота си при опасност от вторичен взрив. Лекарите и спешните екипи в Бургас реагират със светкавична мобилизация, а десетки бургазлии се нареждат на опашки пред кръвните центрове, за да дарят кръв за ранените.
Равносметката от този черен ден е ужасяваща. На място или по-късно в болницата умират петима израелски граждани – млади хора в разцвета на силите си, бременна жена и нейният съпруг.
Сред жертвите е и шофьорът на автобуса, 36-годишният българин Мустафа Кьосов от якорудското село Юруково, баща на малко момиченце. Седмата жертва е самият атентатор самоубиец. Ранените са 32-ма души, някои от които с тежки изгаряния и ампутации, чийто живот е спасен благодарение на денонощните усилия на българските и израелските лекари.
По дирята на извършителите: Трудният път на разследването
Разследването на атентата в Сарафово се превърна в изпитание за българските служби за сигурност и международен тест за правосъдието. Още от първия ден българските разследващи органи работиха в тясно сътрудничество с израелските служби (Мосад), ФБР и Интерпол. Сглобяването на парчетата от пъзела беше бавно и изискваше титанична ДНК и криминалистична експертиза, тъй като извършителят беше използвал фалшива шофьорска книжка от САЩ.
Истината постепенно излезе наяве. Беше установено, че пряк извършител на атентата е ливанецът с френско гражданство Мохамад Хасан Ел Хюсейни. Негови съучастници, подготвили логистиката и взривното устройство, са били Мелиад Фарах (с австралийско гражданство) и Хасан ал-Хадж Хасан (с канадско гражданство).
Разследването категорично доказа, че зад организирането и финансирането на атентата стои военното крило на ливанската шиитска организация „Хизбула“. Това разкритие имаше огромни геополитически последици и доведе до това, че Европейският съюз официално включи военното крило на организацията в списъка си на терористичните групировки.
Присъдата и паметта, която не избледнява
През септември 2020 г., след дълъг и сложен съдебен процес, Специализираният наказателен съд в София произнесе своите присъди. Двамата съучастници Мелиад Фарах и Хасан ал-Хадж Хасан бяха осъдени на доживотен затвор без право на замяна. Макар и съдени задочно, тъй като и до днес се укриват в чужбина, присъдата беше важен акт на възмездие и ясен знак, че България няма да остави ненаказано нито едно престъпление срещу хуманността на своя територия.
Днес на паркинга на летището в Бургас се издига скромен, но изключително въздействащ паметник. Шест колони от бял камък символизират шестте невинни жертви на атентата, а една напречна греда ги обединява в общата болка. Всяка година на 18 юли български и израелски граждани, политици и обикновени хора се събират там, за да запалят свещ и да запазят минута мълчание.
Още събития на 18 юли:
- 1925 г. – Адолф Хитлер издава първия том на „Моята борба“.
- 1943 г. – Втората световна война: Състои се единствената битка между дирижабъл и подводница – край бреговете на Флорида (САЩ), между американския дирижабъл К-74 и германската подводница U-134.
Родени:
- 1877 г. – роден е Елин Пелин, български писател
- 1918 г. – роден е Нелсън Мандела, президент на ЮАР, Нобелов лауреат през 1993
- 1921 г. – роден е Джон Глен, първият американски астронавт и сенатор
- 1938 г. – роден е Пол Верховен, нидерландски режисьор
- 1950 г. – роден е Ричард Брансън, британски предприемач
- 1967 г. – роден е Вин Дизел, американски актьор
- 1980 г. – родена е Кристен Бел, американска актриса
Починали:
- 1610 г. – умира Микеланджело да Караваджо, италиански художник
- 1817 г. – умира Джейн Остин, английска писателка
