"От днес (1 юни) 2/3 от родната къща на Димитър Талев в Прилеп, частта, към която поех личен ангажимент преди година, два месеца и два дни, са българска собственост". Това съобщи във Facebook Манол Пейков.
"По-точно – собственост са на регистрираната в обществена полза фондация "Манол Пейков и приятели", съобщава още той.
"Когато миналия петък до мен стигна неприятната новина, че част от покрива на Талевата къща е рухнала, току-що, след поредното многомесечно чакане, бях получил оценка от прилепска община за дължимия данък – който задължително трябваше да бъде преведен, преди да се купи къщата", разказва Пейков.
Ето и разказът за купуването на къщата на Талев:
„Уви, документът беше с досадна печатна грешка, която го правеше неизползваем. И макар адвокатът на Снежана (довчерашната собственичка на къщата) да ме увери, че проблемът ще бъде решен незабавно, реших, че не мога – пък и нямам право – да чакам повече.
В неделя звъннах на Чило – на когото имам пълно доверие и с когото сме добре стиковани още от времето, когато купувахме генератори за Украйна – и го попитах готов ли е да тръгне с мен. Той се съгласи без никакви уговорки.
Условихме са тръгнем рано сутринта във вторник и да останем толкова, колкото е необходимо, за да приключим сделката. Така и направихме.
Ето някои от нещата, които ни се случиха от тогава:
Наложи ни се да прережем катинара на къщата с огромен резач, взет назаем от местна железария – след като нито един от двата ключа, дадени ни от стопанката, не сработи. (После сложихме на негово място чисто нов, разбира се.);
Успяхме да проникнем (Чило, не аз) в подпокривното пространство през една от капандурите и да установим, че покривът е рухнал вследствие на естествено стареене, а не на злонамерен акт – а дупките в стената (и в пода на приземния етаж, която не се вижда на снимката), са плод не на някакъв саботаж, а на иманярски попълзновения (по различно време са разбити и претърсени и трите камини на къщата, в която никой не живее повече от десетилетие);
Наехме си хотел за два дни, които след това удължихме на три, а накрая – на четири (а вероятно щяхме да останем и повече, ако не беше дошъл уикендът и не бяхме форсирали нещата до дупка, за да приключим сделката);
В типичен за себе си стил, Чило адски се раздразни от увисналата пластмасова тръба в двора, от която в основите на къщата течеше вода. В още по-типичен за себе си стил той купи от водопроводния магазин специална тапа със силиконово уплътнение, след което извади от багажника на колата солиден набор от инструменти и внимателно и методично спря теча;
Посетихме прилепското данъчно управление и саморъчно заплатихме дължимите данъци (новият документ наистина беше готов!), а сетне си взехме обратно подпечатаните документи, необходими за нотариалната сделка;
Отидохме до кадастъра и поръчахме всички необходими скици, свързани с имота (оказа се, че са цели 10 – и се наложи да чакаме до следващия ден, защото беше невъзможно да се извадят всичките в рамките на деня);
Издирихме специалисти по геодезия, които да дойдат (дойдоха!) и да замерят целият имот, парцел по парцел и етаж по етаж (замериха го!) – а сетне да сравнят замерванията си със скиците от кадастъра и да потвърдят верността им (сравниха ги и потвърдиха);
Изпихме десетки кафета (надявам се няма нужда да споменавам, че всички разходи по престоя са си от нашия джоб, не на сметка на фондацията) и проведохме десетки разговори на най-различни теми с най-разнообразни хора – и в частност с адвоката на Снежана, който беше неотлъчно до нас и ни консултираше и съдействаше за всичко – данъчни документи, преводи, легализации, връзки с всевъзможни експерти, съвети от най-различен характер;
Подписахме (аз и Снежана) договор за покупко-продажба, въз основа на който да имам основание да преведа парите, след което да бъде нотариално заверен;
Занесохме договора при нотариус, за да го подготви за заверка. Там научихме, че сделката не може да бъде осъществена без 1) ново актуално състояние на фондацията с м о к ъ р печат и 2) удостоверение с м о к ъ р печат от банката ми в България, че ц я л а т а сума е надлежно преведена;
След като от България ни казаха, че най-кратката доставка от Пловдив до Прилеп (с DHL) отнема 48 часа (което щеше да отложи нещата за другата седмица, а ние не можехме и не искахме да си го позволим), намерихме човек (благодаря, Ангеле!), който да докара документите от Пловдив до границата късно вечерта, а ние с Чило отидохме да го посрещнем (три часа от Прилеп до границата и още четири обратно от границата до Битоля, където бяхме отседнали);
Вечеряхме с млад и симпатичен местен издател, който се зарадва на инициативата ни и сподели мнението, че основната причина за "търканията" и "липсата на достатъчна близост" между двата народа е, че те просто не се познават достатъчно (с което му мнение няма как да не се съглася);
Установихме (изцяло по емпиричен път!), че многообразието от традиционни тестени изделия в местните пекарни в Прилеп и Битоля е много по-голямо от това в България, а качеството – значително по-добро;
Вечеряхме с българския консул в Битоля и човек от неговия екип, които изказаха подкрепата си за нашето начинание и готовността си да съдействат със съвети, административна и чисто физическа помощ – в рамките на възможностите и правомощията си, разбира се;
Разговаряхме (неформално) с няколко строителни бригади, с цел да сондираме дали притежават необходимите умения и опит, за да ремонтират подобна сграда (и дали имат интерес да се захванат с нещо подобно);
Преди да отидем при нотариуса за финално "солемнизиране" на сделката (както го наричат тук), намерихме време да се срещнем и с проектантско бюро, с което да обсъдим надълго и нашироко какви са следващите стъпки, които трябва да се предприемат за 1) спасяване и 2) възстановяване на сградата;
Запознахме се (почти по случайност!) с Мите, брат на Снежана и приятел от детинство на нейния адвокат, който е женен за българка (от Плевен), живее от трийсет години в Щатите и си е тук само за десетина дни; който композира, свири на китара и пее; на когото пуснах няколко свои песни, а той ги изслуша с нескрито любопитство; и с когото, освен общи интереси, открихме (боже, колко малък е светът!) и общи п о з н а т и – не къде да е, а в Детройт, Мичиган – на броени километри от собствения му дом;
Наехме местен адвокат, който 1) да ни представлява пред властите при нужда, 2) да започне преговори със собствениците на останалата 1/3 от къщата, за да установи дали и при какви условия са склонни да се разделят с нея, и 3) да регистрира клон на фондацията в Прилеп с адрес "Пере Темелкоски" 4 (който е и адресът на родната къща на Димитър Талев);
"Само аз вярвах в теб от началото до края", рече ми Снежана на раздяла, след като се похвали, че кръвното й най-сетне е спаднало и докато ми подаваше торбичка с дребни армагани в знак на благодарност. Успокоих я, че далеч не е само тя – просто малцината хейтъри като правило са далеч по-гласовити от многобройните поддръжници;
Навсякъде, във в с я к а институция или заведение, както и при случайните ни срещи на улицата, хората ни посрещаха с усмивки, с и м п а т и я и готовност (не само на теория, но и на практика) да ни съдействат. Във всичките си десетки формални и неформални разговори не срещнахме н и т о едно подозрително или намръщено (па камо ли враждебно!) лице.
Какво предстои:
1) Авариен ремонт на покрива с цел подсушаване и обезопасяване. Срок: до няколко седмици. (Вече са предприети действия за издаване на разрешително за въпросния ремонт.)
2) Подготвяне на план и екип за реконструкция и възстановяване с експерти и строители от България и Македония. Срок: няколко месеца, може би година.
3) Влизане в преговори със собствениците на останалата 1/3 от къщата с цел нейното придобиване (което, освен всичко останало, ще ни развърже ръцете за мащабна, детайлна и внимателна реставрация). Срок: безсрочно.
4) Назначаване на човек с постоянен ангажимент, който да поддържа и стопанисва къщата, да посреща хора и да организира събития. Срок: дългосрочно (начало: след приключване на ремонта).
Няколко заключителни думи.
Бих искал да се извиня на всички вас, които не спряхте да ме подкрепяте – задето не успях да се справя по-бързо;
- на тези, които (със сигурност) са се дразнили от липсата на вести по казуса месеци наред – просто (предвид очевидната деликатност на темата) ситуацията беше такава, че всеки разказан сюжет и всяка изпусната дума относно многобройните перипетии и меандри, през които минах през това време, рискуваха да злепоставят някого или наранят чувствата му и/или да раздразнят и възпалят другиго;
Последно, но не на последно място:
Приятели се печелят със сърдечност, с разговор, усмивка, човечност и честност.
Елате в Битоля и Прилеп. Без значение какво сте чували по телевизора, хората тук (имам предвид нормалните хора на улицата, не по високите етажи) са добронамерени, открити и непосредствени, приятелски настроени, без каквито и да е предразсъдъци към България и българите. Хотелите са добри, храната е страхотна, гостоприемството е безупречно.
Още веднъж, за кой ли път благодаря ви за доверието и подкрепата! Ще ви държа в течение. Главното тепърва предстои.
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
