Какво е да бъдеш приемен родител: историята на Поля

“Човек трябва да има избор за да постъпи правилно. Да има и да дава надежда. А моята надежда е, че децата които отглеждам, биха могли да направят този свят по-добър.”

Да изоставиш детето си вероятно е едно от най-тежките решения, които човек може да вземе в живота си. По данни на Агенцията за социално подпомагане до ноември 2018 година в България са изоставени 453 деца. За тях обаче не всичко е загубено.

Днес Vesti.bg и Вдъхновените ви срещат с едно от лицата на надеждата – Поля Иванова, която е избрала приемното родителство като своя мисия. Защото за нея да дадеш втори шанс означава да направиш света едно по-добро място.

„Работя като помощник на общопрактикуващ лекар“, започва разказа си Поля и допълва, че се чувства голяма късметлийка. Заедно с доктор Григорова, която е педиатър, при всяка детска консултация се срещат с поне 10 бебета и хора, които идват не само за преглед, но из а да споделят грижите и радостите си.  

„Понякога се случва пред кабинета да се сътвори опашка и тогава влизам в ролята на аниматор на хлапетата – имам си и балони, рисуваме си ръкавици“, разказва още Поля и споделя, че това е само част от това, с което се занимава. Следващата година й предстои да стане дипломиран социален работник.

Поля избира да няма професия, а призвание. За хората като нея има една смяна – денонощна, няма почивка, а удовлетворението идва с повече работа и предизвикателства.

Поля изоставя сигурната си работа и става приемен родител. Тя показва, че никой не избира къде и при кого да се роди, но има правото да избере какъв човек да бъде.

 „Всеки приемен  родител има свои подбуди и мотиви да стане такъв.   Аз взех своето решение благодарение на моя син Веселин. Когато станахме семейство с него той беше приблизително на 4 години Две години по-късно в някой от нашите разговори стана въпрос за детския дом в който е живял и как се е чувствал там и за децата с които е бил.

„Мамо, а тях дали са ги намерили техните майки и дали има кой да ги гушка докато заспят? Да ги вземем при нас, тук е по-хубаво!” 

Един невинен въпрос води Поля към призванието й.

„Работех като оперативен счетоводител във голяма фирма за производство на пожароизвестителна техника, с  добра за града ни заплата, нормиран работен ден, с отпуски и когато се случи да се разболееш, се лекуваш спокойно без страх за последващо уволнение. Напуснах работа и станах приемен родител. Не мога да осиновя всички деца, но мога да помогна на някои. Човек трябва да има избор за да постъпи правилно. Да има и да дава надежда. А моята надежда е, че децата които отглеждам, биха могли да направят този свят по добър.“

В Поля никога не е имало страх или съмнение, че ще се справи като родител и житейската й философия е, че ако не можеш да се справиш с нещо – значи трябва да се захванеш с него. „Притесненията се преодоляват с работа и с учене. Като инженер знам, че ако нещо не работи, или е повредено, или има грешка в софтуера. И почва да се търси грешката, за да се оправи.  В приемната грижа няма грешно или повредено. Тук има подходящ или неподходящ  подход“, споделя Поля. Тя насърчава хората да не се страхуват да искат помощ. „Опитваш така, опитваш иначе, докато намериш работещия начин. Всяко дете е различна индивидуалност. Не бива да спираш, не бива да се отказваш. Но и не бива да се страхуваш или да си надменен, за да поискаш помощ и подкрепа. В някои случаи първата стъпка към успеха е да си признаеш, че не може да се справиш сам. Има кой да те подкрепи – социални работници, други приемни родители, НПО, учители, лекари и много други хора. Но и самият ти не бива да спираш да се самообразоваш.

Радостите в дома на Поля са част от ежедневието. „В едно семейство с деца и куче, винаги се случват най-различни неща. Я кюфте е откраднато,   „Ама ние никога не сме пипали сладкото от малини”, твърдят две  омазани с него лица от чаршафите си.

Поля не крие, че е срещала и неразбиране по отношение на избора, който е направила. „Повечето  мои съседи ме упрекват, че не си гледам спокойствието, а нарушавам и тяхното с тези  деца“, разказва тя, но отстоява позицията си:  „Това е моят избор, и той е правилният за мен и за детето ми. Опитвам се да поправя нечие детство. Да извадя някой от Синдрома на заучената безпомощност – когато всички ти казват, че не ставаш за нищо, в крайна сметка и ти започваш да вярваш в това.“

На въпроса какво би казала на други, хора, които се колебаят дали да станат приемни родители, Поля е категорична: „Помислете добре, защо искате да го направите!“

Според Поля липсата на информираност и желание на обществото да се заеме с приемна грижа ражда неразбирането и погрешните представи за нея. „Всички говорят само за пари. Всеки страничен наблюдател пита колко ти плащат. Никой не пита какво точно работим като приемни родители, как го правим и какво коства това на нас самите и на семействата ни, в частност на децата ни!  И че това, което получаваме, като го разделим на часовете труд е смешна цифра, че не сме защитени  при  здравословен проблем или пък нямаме опцията отпуск.  Липсата на информираност, злобата, завистта, егоизма е масов проблем срещащ се сред обществото.“ Поля допълва, че хората често питат какво правят приемните родители, но за нея това е двупосочна улица и ако искаме промяна в семейната политика – всички ние като гражданско общество трябва да я изискваме.

За нея приемната грижа е и вид превенция, която може да помогне за по-доброто бъдеще на средата, в която живеем.

„Ние сме хората, които реално поемат грижите и отговорността за децата, с която тях ги е страх да се нагърбят и приемат като реалност.  И никой не се замисля, какво би станало ако тези деца не растат и не се възпитават в семейна среда.  Какво би се случило с тях като пораснат, къде ще отидат, какво ще правят – на магистралата, в уличните банди и т.н. И какъв много по-голям ресурс ще отделя тогава държавата за тях: здравеопазване – не, че те ще се лекуват – други ще се лекуват от тях, а това води до икономически загуби; правоохранителни и правораздавателни органи, програми за превъзпитание и „ама как стигнахме до тук и как да се справим с този проблем?” 

Поля казва, че приемната грижа учи на много за самия себе си. „Ще перифразирам от Дончо Цончев. Научих че съм като „черното пиле”, едно пиле като всички останали други пилета за света, но някой като го види ще познае, че това  точно е неговото пиле.“

Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.

За още актуални новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram