Човекът, който ме вдъхнови да чета

П реди много, много години, когато бях едва в първи клас, отглеждахме на село тютюн. Нямаше ваканция, нямаше свободно време, в което да можеш да се измъкнеш от „зеленото листо“, освен ако вече не си свършил с низането на тютюна,а то, вярвайте ми, никак не беше лесно и бързо.

Сутрин се ставаше много рано и до изгрев слънце трябваше вече да са натоварени кошерите с първия товар  на магарето или на каруцата. Ние, децата, веднага с пристигането вкъщи, сядахме и започвахме да „боцкаме“ едно по едно тютюневите листа на дълги до лакътя игли или на шишове.

Почиваше се само, когато сядахме да ядем (е, аз често бях “гладна“). Нямаше компютри, телефони,телевизията беше само с първа програма, играеше се на миженица или гоненица и то когато си нанижем тютюна. И понеже това е цял ден, а ние сме деца и искаме забавления, се събирахме ту при един, ту при друг да работим и да си говорим, но  най-вече да си разказваме истории.

Натоварвахме на гърба си бохча с тютюн и хайде при някое от съседските деца. Имах приятелка, Гени (и сега я имам), която беше с няколко години по-голяма от мен и ако аз едва познавах буквите, то тя четеше добре и ми разказваше книгите, които е прочела. Разказваше увлекателно и толкова образно, че си представях героите, съпреживявах заедно с тях и чаках с нетърпение да прочете следващата глава от книгата и да ме потопи в живота на героите.

Стани един от Вдъхновените, изпратете историята си тук.

Бързах, метнала вързопа с тютюна, да отида при нея и заедно с моя герой, който беше винаги най-смелия, най-умния, най-добрия, да се впуснем в приключения, да побеждаваме злото и да правим добрини. “Доста наивно“ ще кажат някои, но не и за мен. Аз се възхищавах на моята Гени - толкова неща знаеше, толкова обаятелно разказваше, такава емоция изпълваше съществото ми и всичко това само защото можеше да чете... Тя ме вдъхновяваше и в сърцето ми се настаняваха  добри помисли.

Когато тя отиваше на гости на свои роднини в друго село, аз събирах децата от махалата и им разказвах това, което знаех от Гени. Изглежда съм разказвала доста разпалено и интересно, защото на другия ден те идваха, без да съм ги викала, и настояваха да им разказвам още.Налагаше се да си измислям, а това вдъхновяваше и останалите и те започваха да разказват измислени истории за смели герои, които преминават през небивали приключения. Да, но историите взеха да се повтарят и скоро ми омръзнаха. За мой късмет разбрах, че Гени се е върнала и хукнах към нея.

Така се радвах, очаквайки да е прочела нова книга - и наистина върху домашно плетената ѝ жилетка, която беше преметната върху още неразопакования ѝ куфар, лежеше книга, която не бях виждала. Тя не искаше да ми разказва, докато не прочета заглавието на книгата и автора.      

   

С нейна помощ сричах, сричах, но прочетох: Александър Беляев - „Човекът амфибия“. Цяла седмица мъкнех бохчата с тютюн, слушайки за морското„ чудовище“, което още с първия разказ ми стана симпатично, а вечер заспивах с представата за него и страха, че ще го хванат.

С всеки изминал ден все повече се възхищавах на Гени, тя ме вдъхновяваше с емоционалния си начин на разказване, толкова ми се искаше да мога и аз като нея.

Да, знаех какво трябваше да направя - да започна да чета, ама е... толкова е трудно и толкова бавно! Всъщност, решението дойде от нея. Тя отказа да ми разкаже докрай историята за човека-амфибия, а в края на деня, когато привършихме с тютюна, тя ми подари книгата с думите: "Това е любимата ми книга! Прочети я, помоли твоите родители да ти купят книжки с приказки – те са по-интересни, защото имат хубави картинки и на следващата ваканция ще си разказваме прочетеното от мен и теб."     

Това е историята!                                     

Няколко години наред очаквах с нетърпение ваканциите, които се превръщаха в надпревара да си разказваме прочетеното, а аз се стараех да чета все по-дебели книги, за да впечатля моята приятелка, но всъщност впечатлената бях аз, защото вече бях като нея - четях и разказвах на другите.

След години пътищата ни се разделиха - тя отиде да учи в големия град, аз малко по-късно в друг голям град, но всеки път, когато взема книга в ръцете си, си спомням с благодарност за моята Гени- човекът, който ме вдъхнови да чета.

Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.

За още актуални новини и любопитно съдържание от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.