„Тя беше на път да умре. Последният път, когато изкопахме гроба на един от сирийските бежанци, които намерихме в гората, ни отне шест часа. Трябва просто да започнем да копаем?“ Томас попита, отчаяно търсейки отговор на въпроса в лицето ми. Беше сутринта след тази особено мъчителна среща и беше очевидно, че той има нужда да поговори с някого. Томаш и аз предоставяхме здравни услуги на бежанци и лица, търсещи убежище, в Харманли, малък български град близо до българо-турската граница. Това разказва лекарят по вътрешни болести Набиха Ислям пред “Ал-Джазира”.
“Ал-Джазира” разкрива личните истории на няколко души в своя репортаж.
Медицинските грижи трябваше да се предоставят от голяма международна неправителствена организация в бежанския лагер в града, но техният лекар присъстваше рядко и не желаеше да предоставя нищо друго освен най-елементарни грижи, разказва Ислям пред “Ал-Джазира”.
Тъй като други организации не бяха допускани в лагера, двете НПО, в които Томаш и аз работехме като доброволци, бяха създали медицински пункт в близкия парк. Осигурявахме диагностика и лечение на състояния като вирусни инфекции на горните дихателни пътища, гастроезофагеална рефлуксна болест (ГЕРБ), пневмония, краста и ухапвания от дървеници, но по-голямата част от работата ни беше грижа за раните, посочва още Набиха Ислям.
Ще върне ли Европа сирийските бежанци?
Тя разказва, че много от бежанците и търсещите убежище са вървели дни и седмици през гъсти гори, пълноводни реки и опасни планински проходи, за да стигнат до България, и в резултат на това са имали рани по цялото тяло. “След като пристигнаха, те бяха настанени в бежански лагери или центрове за задържане, в които имаше много краста и дървеници. Повечето рани се инфектират в тази среда. А при неадекватното хранене - чух от много хора, че храната, която им се предоставя, често е пълна с червеи - надеждата за заздравяване на раните е малка”, категорична е Ислям.
Неправителствената организация, в която Томаш работеше като доброволец, често провеждаше издирвателни и спасителни мисии в гъстите и опасни гори, които бежанците и търсещите убежище трябваше да прекосят, за да стигнат от Турция до България. Много от тях загиват, опитвайки се да преминат границата. Когато семействата не можеха да бъдат открити, а и за да се спазят мюсюлманските ритуали, които изискват телата да бъдат погребани бързо, много от тези бежанци бяха погребвани от непознати в далечна страна в нерегламентирани гробове, казва медикът.
След няколко часа реанимационни усилия сирийската бежанка, с която Томас се сблъсква успява да продължи да ходи за кратко. Няколко дни по-късно научихме, че в гората е намерено тяло, което отговаря на нейното описание, разказва с тъга жената.
Тя обяснява, че има почти 10-годишен опит в този вид работа.
At the EU’s external border in Bulgaria, the refugee horror story continues https://t.co/4feg2FEkyW ผ่าน @AJEnglish
— Раттана Женг Марай® (@KittyOwner_Club) January 7, 2025
Опитвахме се да осигурим медицинска помощ на група бежанци и лица, търсещи убежище, които бяха избягали от някои от най-жестоките конфликти в света на места като Сирия и Афганистан, само за да бъдат посрещнати с още по-голямо насилие, упражнявано от “Фронтекс” (агенция на Европейския съюз със седалище във Варшава (Полша), която действа в координация с граничната и бреговата охрана на държавите-членки граничният контрол на шенгенското пространство в ЕС, в областта на пространството на свобода, сигурност и правосъдие - бел.ред.) и европейската гранична полиция.
Това са някои от историите, които Набиха Ислям е чула по време на работата си в България през лятото на 2024 г.
Запознах се с Мохамед под едно дърво в парка близо до бежанския лагер в Харманли. Той имаше рани, които изглеждаха подозрителни. Имаше червени рани по целия си гръб, сякаш е бил бичуван многократно. Не можех да не си помисля, такива рани съм виждал само в учебниците, докато учех за жестоката трансатлантическа търговия с роби. Започнах да почиствам раните и да нанасям мехлем внимателно, разказва медикът.
Ислям го е попитала дали би желал да даде показания, които след това е щяла да предаде на Мрежата за наблюдение на насилието в пограничните райони - коалиция от организации, които документират нарушенията на човешките права в пограничните райони. По думите ѝ мъжът се е съгласил.
Трябваше ми преводач. Затова се обадих на един приятел, д-р Насир, афганистански бежанец, с когото бях работила, когато той и семейството му живееха в подобните на затвори лагери на остров Лесбос. Той превеждаше разказа на Мохамед на английски, докато аз слушах внимателно, спомня си медицинският служител.
Мохамед е от Джелалабад. Десетилетията на война, бедност и глад са оставили родния му град в опустошение. Той избягал с надеждата за безопасност и възможност да спечели малко пари, които да изпрати в Афганистан, за да не гладува семейството му. Отнело му седмици да премине през Иран и Турция, за да стигне до българската граница. На място, където много от бежанските лагери и центровете за задържане са осеяни със свастики и графити „Мигрантите напускат веднага!“, той чувства, че в България има малко перспективи за интеграция. Затова няколко седмици преди да се срещнем, той тръгва пеша към Сърбия с надеждата да стигне до Германия по балканския маршрут.
Така Набиха Ислям описва историята на афганистанския бежанец.
На българо-сръбската граница сръбските гранични полицаи го задържат и го бият в продължение на часове, като редуват удари с юмруци и удари с камшици. След срещата с тях Мохамед трудно се движи. Липсват му няколко нокътя на краката. Сръбските гранични полицаи са ги изтръгвали един по един, продължава Набиха Ислям.
След като се погрижих за раните на Мохамед, Ахмед ме посрещна с ръка на сърцето. Ахмед живееше в лагера и доброволно се беше съгласил да бъде наш преводач от арабски език. Той имаше нежна усмивка и безупречни маниери. Преди да избяга от Сирия, той е бил доброволен шофьор на линейка на Сирийския арабски червен полумесец в най-засегнатите райони на Дейр-Eз-Eор.
Той ми показа снимки на телефона си от живота си в Сирия - преподаваше машинно инженерство на група нетърпеливи ученици. Той бързо прелистваше снимките и видеоклиповете. На един от тях се опитва да спаси бебе, чиято глава е частично отрязана при атака с дрон. Зачудих се какво го е мотивирало да иска да помогне на сънародниците си бежанци, след като вече е видял толкова много. Грижата на бежанците един към друг винаги ме е поразявала, казва Ислям.
Скоро към палатката се приближи млада сирийка с никаб (част от традиционното облекло на мюсюлманските жени, което покрива лицето изцяло и остава само тесен процеп за очите - бел.ред.), където диагностицирахме и лекувахме жени и правехме медицински прегледи, изискващи повече уединение, отколкото позволяваше паркът. Халима, която беше в края на 20-те си години, ми каза, че се чувства замаяна. Тя и съпругът ѝ бяха решили да предприемат опасното пътуване от Сирия през Турция до България, докато тя е бременна в 28-ата седмица с тризнаци. Въпреки бременността си, тя е била многократно бита от трафикантите, които се опитвали да я накарат да върви по-бързо. След като се озовала на българска територия, доброволци от неправителствена организация я закарали до болница, където родила трите бебета. За съжаление те били мъртвородени.
Измерих жизнените показатели и ѝ дадох женски мултивитамини и някои хигиенни продукти. Чувствах се напълно неадекватна. Не можех дори да започна да разбирам всичко, което тя беше загубила. Тя ме прегърна в знак на благодарност, разказва Ислям.
Медикът посочва, че по-късно я е запознал с Ясмин, 17-годишно момиче от Сирия, и нейния възрастен баща Али.
“Ясмин имаше ревматично сърдечно заболяване, причинено от стрептококова инфекция, която беше прекарала няколко години по-рано. Стрептококът е нещо, което при обикновени обстоятелства би било лесно лечимо с курс антибиотици. Но годините на война в Сирия са оставили здравната инфраструктура в разруха, отказвайки на много хора като Ясмин елементарно лечение и обричайки ги на живот, изпълнен с хронични заболявания. Нямаше какво да предложа. Месечните пеницилинови инжекции, от които тя се нуждаеше за вторична профилактика, не бяха достъпни в България”, казва жената.
Имах повече късмет да купя лекарствата за диабет на баща ѝ в местна аптека, като използвах дарения от семейството и приятелите си. След като се срещнахме, за да му дадем дарените лекарства за няколко месеца, чичо Али, както го наричах, ни покани да пием чай. Това не беше първият път, в който бях поканен в дома на бежанец. И все пак винаги бях изненадан от такава топлота и гостоприемство дори при изключително трудни обстоятелства, посочва Набиха Ислям.
Ислям обяснява, че на следващия ден тя и нейните медицински координатори са се върнали в София. Там имали клиника, в която предоставяли безплатна медицинска помощ на бежанците и търсещите убежище, стигнали до столицата.
По време на петъчната молитва се разходих до джамията от османската епоха в центъра на София, където се запознах с едно сирийско кюрдско семейство: Леля Фатима и чичо Хамза, казва Ислям.
Те бяха развълнувани да чуят, че съм „гост“ от Канада, и настояха да ме поканят на обяд. Леля Фатима приготви пиршество от пиле и ориз със салата от кисело мляко, което с удоволствие изядохме заедно с 15-годишния им син Хюсеин на пода на оскъдно обзаведения им апартамент. Болеше ме, че тази храна изяждаше спестяванията им, споделя жената.
Чичо Хамза беше на 60 години и се местеше неудобно от една страна на друга заради дегенеративно заболяване на дисковете, развило се през годините на тежък труд в Судан. В продължение на почти десетилетие той е работил там като строителен работник, за да спести пари, докато войната е бушувала около семейството му в Сирия. Когато сраженията в родния му град достигат нетърпими размери, Хюсеин предприема сам коварното пътуване от Сирия до Турция и България. Като непридружен непълнолетен той успява да доведе родителите си от Сирия близо две години по-късно в рамките на програма за събиране на семейства, разказва медицинският служител.
Когато вечерята ни приключи, погледнах телефона си, за да разбера как да се върна до джамията през лабиринтите на София. Хюсеин срамежливо предложи да ме придружи. Докато се прибирахме, той ми каза, че мечтае да стане учител по английски език. Докато е чакал две години да се събере с родителите си, е учил английски и български. Чудех се колко повече би могъл да постигне, ако обстоятелствата бяха различни, ако имаше достъп до гимназиално образование като другите деца на неговата възраст, пита се Набиха Ислям.
Ислям обяснява, че седмица по-късно е било време да си тръгва. Докато чакала на летището в София за полета си за Канада, българските гранични полицаи многократно са я питали за „документите“ ѝ.
“Огледах се наоколо и осъзнах, че съм единствената мюсюлманска жена на летището и никой друг пътник не беше подложен на подобен тормоз”, казва тя.
Подсъзнателно започнах да коригирам хиджаба си, мислейки си, че ако изглеждам достатъчно добре облечена, може би полицията няма да ме сбърка с бежанец или търсещ убежище.
Имената на всички бежанци и търсещи убежище, споменати в тази статия, са променени, за да се защити тяхната самоличност, уточняват от "Ал-Джазира".
Припомняме и тази галерия от нашия архив:
* Във видеото: Експеримент: Лесно ли е непълнолетни да преминат границата сами след влизането ни в Шенген
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
СПРИ!" />
