К огато медиите и политическите елити представят расисткото насилие като въпрос на индивидуална омраза или психично заболяване, те замъгляват неговата системна същност и глобален обхват. Да се вижда расизмът само като омраза не е просто заблуда, това е смъртоносно. Така се създава оправдание, което обслужва единствено властимащите и позволява на системния расизъм да съществува безкрайно. Това пише в свой анализ за Al Jazeera Доналд Колинс.
Доналд Ерл Колинс е професор в Американския университет във Вашингтон, окръг Колумбия. Той е автор на "Spinning Sage's Gold: Allegories on the Western-Dominated Present and a Possible Post-Western Future" (2025).
Отразяването на случая с Робин Уестман, 23-годишна бяла транссексуална жена, която се самоуби на 27 август, след като извърши масова стрелба в Минеаполис, Минесота, е поредният пример за този погрешен модел. Уестман стреляла през прозорците на църквата в двора на католическото училище "Благовещение", ранявайки 17 души (включително 14 деца и трима възрастни енориаши) и убивайки две деца.
Не би трябвало да е трудно да се разбере, че половата идентичност и мирогледът на човек не винаги съвпадат. Бели транссексуални жени като Уестман могат да бъдат привлечени от белия супремасизъм, както често го приемат и цисджендър бели мъже и жени. В статия за New York Post обаче коментаторката Карол Марковиц реагира с трансфобски нюанси, пишейки: "Ако някое друго психично състояние пораждаше модел на убийства, щяхме колективно да обсъждаме стратегии за помощ на страдащите. Но няма разрешен разговор за това какво да правим, когато дете се обяви за транссексуално." Тя не предостави никакви доказателства за връзка между депресията на Уестман, самоубийствените ѝ мисли и обсесията ѝ с масови стрелби и нейната полова идентичност, като в същото време публично използва рожденото ѝ име.
Последиците за разбирането на расисткото насилие са очевидни. Твърде често медиите с широк обхват представят расизма като индивидуален дефект, израз на омраза или болест, независимо дали в САЩ или в чужбина. Но парадигмата "расизъм = омраза" няма как да сложи край на системния расизъм или на огромните и смъртоносни неравенства, които той поражда. Това, което се изтрива в подобно отразяване, е структурният расизъм, който потиска милиарди хора по света.
Медиите обичайно свеждат случаите на насилствени инциденти, при които човек от една раса напада хора от друга, до въпроси за психично здраве или кратък разговор за изкореняване на расистката омраза. Масовата стрелба на Уестман и нейният поток от мисли в "манифест" за съжаление попадат в този модел. Надписите ѝ, сред които "6 милиона не бяха достатъчни", "ритни латинос" и други расистки обиди (властите не уточняват повече), дадоха възможност ейбълизмът и парадигмата "расизмът е омраза" да бъдат свободно повтаряни от длъжностни лица. Шефът на полицията в Минеаполис Брайън О’Хара заяви, че Уестман "е таяла огромна омраза към различни хора и групи и имала патологична обсесия с предишни масови убийци". Изпълняващият длъжността федерален прокурор за окръг Минесота Джо Томпсън добави: "Стрелецът изразяваше омраза към чернокожи, към мексиканци, към християни, към евреи. С две думи, стрелецът сякаш мразеше всички нас."
Факт е, че расизмът не е преди всичко омраза. Всички негови проявления, структурен, институционален, междуличностен и вътрешен, са насочени към максимизиране на власт и богатство чрез гарантиране, че жертвите му ще останат без ресурси да се съпротивляват. През 2014 г. културният коментатор и радио водещ Джей Смут създаде серия от видеа за антирасистката организация Race Forward, в които обясни какво представлява расизмът във всичките му форми. Той изясни двата основни компонента на системния расизъм:
- институционален расизъм – "расистките политики и дискриминационните практики в училищата, на работните места и в държавните институции, които рутинно произвеждат несправедливи резултати за цветнокожите хора";
- структурен расизъм – същите "расистки модели и практики", които действат "през" множеството обществени институции. Но тъй като американските и западните медии, както и влиятелни фигури, се фокусират основно върху "индивидуални истории", това изкривява представата ни за начина, по който работи расизмът. Така взаимовръзката между индивидуалните и системните му форми се заличава и милиони хора биват насърчавани "да виждат расизма единствено като продукт на явни, умишлени действия на отделни лица" като Робин Уестман - хора, които могат (или не могат) да бъдат "поправени просто чрез посочване и коригиране на индивидуалните им дефекти".
The default in this logic is to deny that racism is a central component of the US nation-state and of the West as a dominant force in world culture.
— Al Jazeera English (@AJEnglish) September 4, 2025
— #AJOpinion by @decollins1969 ⤵️ https://t.co/7koELNp4Z4
Разбира се, расистката омраза на индивидуално равнище съществува и може да доведе до:
- расистко насилие,
- бял домашен тероризъм,
- бяло самоуправство и
- полицейска смъртоносна жестокост.
Но като историк и преподавател аз смятам за съзнателна заблуда вярата, че расизмът е преди всичко продукт на омраза. Той е твърде добре планиран. От робството и сегрегацията на Джим Кроу до дискриминацията при насилственото изселване на коренното население, системата от резервати и безброй други политики. Както казвам на студентите си вече над 30 години: "Ако можех да размахам магическа пръчка и да премахна расистката омраза от сърцата и умовете на всички хора в САЩ, системите, които поддържат расовата дискриминация, пак щяха да съществуват." Ако белите хора изведнъж започнеха да харесват чернокожи и коренни жители, това няма да изтрие огромните пропасти в богатството, продължителността на живота и социалната мобилност, натрупани през последните четири века. Омразата не е това, което движи расизма, и премахването на омразата няма да сложи край на расизма, независимо колко антирасистки семинари водят учени като Робин ДиАнджело и Ибрам Кенди. Перифразирайки покойната музикална икона Тина Търнър: "Какво общо има омразата с това?"
През 1990 г., в един от моите курсове по африканистика в Питсбъргския университет, гледахме откъс от разговор между журналиста Луис Ломакс и Малкълм Екс. Той беше част от телевизионния документален филм The Hate That Hate Produced ("Омразата, породена от омразата") от 1959 г., посветен на възхода на черния национализъм в САЩ и извън тях. Ломакс създаде филма заедно с покойния Майк Уолъс, който по-късно стана водещ репортер по CBS (1968–2006). Това, което ми се стори най-странно, беше постоянната рамка на "черното превъзходство" и омразата като обяснение на Уолъс и Ломакс за възхода на групи като Нацията на исляма. "Тези черни супремасисти, мюсюлмани и обединени африкански националисти не практикуват омраза просто заради самата омраза. Това е омразата, породена от омразата: омразата, която някои негри връщат за омразата, която всички негри са получили през последните 300 години", каза Уолъс. Той и Ломакс сензационно представиха тази предполагаема омраза за расисткия бял поглед на предимно бялата телевизионна аудитория.
Дали Уолъс и Ломакс през 1959 г., или О’Хара и Томпсън през 2025 г. - тази рамка поставя всички форми на расизъм под общ знаменател, свеждайки го до омраза и до насилствената реторика и смъртоносните действия, които тя може да провокира. Така се прикрива огромната сила на системния расизъм да поддържа големи богатства и властови предимства за заможните бели хора, особено за богатите бели мъже, за сметка на всички останали, включително по-бедни бели. Индивидуалната омраза на някой чернокож към бял човек не може да се сравнява с цяла мрежа от закони, политики и практики, създадени да отричат човешките и гражданските права на милиони поколения наред.
Парадигмата "расизмът е омраза" съществува и извън САЩ. Логично е онези, които са в съюз със системното потисничество и расизма, да изопачават идеята за расизма като омраза за свои цели. Пропалестински групи в САЩ, Германия, Франция и Австралия години наред обявяват всеки, който се противопоставя на ционизма, за "антисемит", особено докато Израел извършва геноцид в Газа. В Индия последователите на хиндутва и техните съюзници често представят активисти, които се противопоставят на насилието срещу мюсюлмани в Кашмир, като "хиндуфобски". Самият премиер Нарендра Моди е използвал тази рамка, представяйки критиците като антихиндуистки или антинародни. Междувременно мюсюлманското население на Индия е подложено на осем десетилетия военна окупация, политическа репресия и чести атаки от хиндутва последователи - ясен знак за системно религиозно преследване и расизъм.
"Ако престъпленията от омраза важат за белите, те важат и за чернокожите. Расизмът не бива да се толерира, независимо какъв е твоят цвят." Това уж било публикувано в социалните мрежи като отговор на видео за сбиване между чернокожи и бели празнуващи на 26 юли в центъра на Синсинати, Охайо. Подобни коментари показват как тези, които се възползват най-много от расизма, замъгляват картината с предположението, че всички са еднакво расисти, обезсмисляйки и правейки невидим системния расизъм в САЩ и по света. Но представянето на расизма предимно или единствено като омраза не допринася за справянето с него. Логиката по подразбиране отрича факта, че расизмът е централен компонент на американската държава и на Запада като доминираща сила в световната култура. Докато човечеството не започне да се изправя срещу расизма като система на власт и печалба, вместо да го разглежда просто като лична омраза, той ще продължи да структурира неравенството и насилието в глобален мащаб.
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позицията на Vesti.bg.
