Т очно както в доброто старо време. Доналд Тръмп избра битка с Китай в търговията и е в конфликт с Русия по отношение на Сирия. Отношенията между Пекин и Москва стават все по-близки, тъй като бившите комунистически суперсили се противопоставят на стария американски враг. Регионалният конфликт в Близкия изток е средство, чрез което САЩ и Русия могат да се конфронтират, без преки удари всъщност – поне досега. Добре дошли в новата студена война.
Времето се върна в дните, преди падането на Берлинската стена,
пише икономическият редактор Лари Елиът в коментар за в. „Гардиън“ (The Guardian).
FT: Капитализмът може да рухне, точно както комунизма
Бизнес акули: Капитализмът не спази обещанията си
Гребър: Защо капитализмът създава безсмислени работни места
Историята ни казва, че първата студена война е продължила от 1945 г. до 1990 г. и е спечелена от Запада. Капитализмът триумфира над комунизма, свободата над тиранията. В началото на 90-те години на миналия век са белязани от победа на пазарите: шоково икономическо третиране беше приложено на СССР и сателитите му; сключена е сделка за свободна търговия в световен мащаб; левите партии се включиха в програмата. Те престанаха да говорят за социализма и прегърнаха необходимостта от по-голяма конкуренция, ефективност и гъвкавост на пазара на труда.
Центърът на тежестта на политиката се измести. Преди разпадането на СССР имаше разделение между пълен разцъфтяващ комунизъм в едната крайност и пълен фалшив капитализъм в другия. От края на XIX в. нататък страхът, че работническите класи ще бъдат съблазнени от марксизма, подтикна партиите от ляво и от дясно да въведат реформи, целящи да смажат някои от грубите ръбове на капитализма. Бисмарк беше спечелен от идеята за пенсиите за старост; либералното правителство стартира във Великобритания през 1906 г. държава на благоденствието; Рузвелт се спусна тежко на Уолстрийт по време на Голямата депресия.
Имаше много повече отстъпки след края на Втората световна война. С Червената армия, окупираща Източна Европа, и силни комунистически партии във Франция и Италия, щедростта на американския план Маршал не беше просто филантропия. Тя беше и резултат от
страха от комунизма и чувството, че ако капитализмът не може да осигури блага на обикновените хора, те ще трябва да отидат другаде.
Тази тревога намаля с десетилетията, когато стана ясно, че икономиката на СССР работи много по-добре, когато е необходимо да се осигурят танкове и самолети за действителна война, отколкото при производството на потребителски стоки в мирно време. Краят на Студената война премахна напълно заплахата от алтернативна идеология. Така че новата политика се приближи до неразредена форма на капитализъм, отбелязва Лари Елиът.
В новата политика след Студената война партиите, които някога вярваха, че тяхната работа е да направят така, че капитализмът да работи за гласоподавателите, сега вярват, че тяхната задача е да направят гласоподавателите способни за капитализма. Държавната намеса не престана, тя просто прие друга форма. Правителствата може би са вярвали, че не могат да направят нищо, за да предотвратят унищожаването на общностите чрез деиндустриализацията, вече не се чувстват длъжни да гарантират пълна заетост, както някога, така че вместо това използват реформа в социалната сфера, за да накарат безработните да заемат нископлатени работни места и да кажат на бедните, че трябва да пушат по-малко, да пият по-малко и да ядат по-здравословно.
Комунизмът - най-вероятното бъдеще
Как ни превърнаха в потребители
Държавният контрол върху хората замени държавния контрол над икономиката като фокус на политиката
и нямаше никакво значение дали гласоподавателите харесваха трудната любов или не, защото нямаше къде да отидат.
Политиките за строги икономии през изминалото десетилетие олицетвориха пълния разцвет на новата политика. Тези, които бяха отговорни за най-голямата финансова криза от Втората световна война насам, останаха ненаказани; тези, които бяха невинни, усетиха пълната сила на програмите за намаляване на дефицита. Нямаше нищо подобно на помощта на Маршал за Гърция, когато имаше 30% спад в БВП, без отписване на дълговете на страната, както беше за Западна Германия през 1953 г.
Вече почти три десетилетия след края на Студената война, малцина копнеят за завръщане към дните, когато „Желязната завеса“ разделяше Европа. Но обещанията, направени в началото на 90-те години на миналия век, не са изпълнени. Либерализирането на пазарите не доведе до икономическа нирвана, вместо това оргията от спекулации отприщи финансовата криза от 2008 г. Стандартите на живот продължиха да растат на Запад, но по-бавно от всякога. Ръстът на производителността спря, пише още Елиът.
Страната, която се справи най-добре в ерата след Студената война – Китай – направи това, избирайки среден път.
Силният растеж означаваше огромен спад в нивата на бедност през последните четири десетилетия, но движенията на капитали бяха внимателно регулирани, бариерите пред търговията останаха по-високи от тези в САЩ или Европа и държавата запази собствеността си върху големи парчета от промишлеността. Китай стана пазарно по-приятелски настроен, но само до един момент.
Решението за прегръщане на дисциплината на световния пазар се оказа катастрофално за партиите от център ляво. Те се справяха достатъчно добре в края на 90-те и началото на 2000-те години, когато евтините вносни стоки нахлуха от Китай, но бяха лишени от идеи, когато световната икономика се удари в стена през 2008 г. Там, където някога щеше да има план за регулиране отново на капитализма, се появи интелектуален вакуум.
Има някои очевидни поуки които могат да бъдат извлечени от това. Първата е, че основните партии трябва да измислят политики, които да правят нещата по-скоро за хората, отколкото да правят нещата на хората. Историята показва, че управляваният капитализъм през Студената война носи по-добри резултати от неконтролирания капитализъм оттогава, подчертава Лари Елиът.
Втората поука е, че
гласоподавателите няма да купят идеята, че глобалният капитализъм е природна сила, която не може да бъде опитомена.
Ето защо предложените от Тръмп мита за китайски стоки и планът на британския политик – лейбърист Джон Макдонъл за национализиране на ютилити компании се оказват толкова популярни. Сега хората искат това, което винаги са искали: работа, достойно заплащане, пенсия, покрив над главите им и чувство, че децата им ще бъдат по-добре, отколкото са те. Те не могат да разберат защо глобалната икономика не може да осигури онова, което националните държави можеха преди половин век.
Има и една последна поука. Ако основните партии не излязат с отговори, избирателите ще потърсят решение другаде. С възходът на популизма нараства и митът, че те нямало къде другаде да отидат.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още актуални новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
