К им Чен Ир обожаваше пица „Пеперони“. Саддам Хюсеин не можеше да устои на рибено барбекю. За Иди Амин се говореше, че има капацитета да изяде цяло печено козле. Менютата може и да са се различавали, но апетитът беше един и същ.
За най-печално известните диктатори в историята трапезата е служела и за сцена на властта. За готвачите, които са им прислужвали, всяко хранене е било залог с изключително висока цена. „Това донякъде ни връща към концепцията на Хана Аренд за баналността на злото. Тези ежедневни неща, които са ни толкова скъпи, като храната, могат да придобият напълно различно измерение в контекста на една диктатура“, казва режисьорът Андрю Нийл.
В най-новия му филм „Как да нахраниш диктатор“ (How to Feed a Dictator), който премиерно се върти на филмовия фестивал „Трибека“ тази седмица, петима лични готвачи разказват за интимния си опит в служба на някои от най-страшните диктатори в света и за постоянните опасности, съпътстващи работата им, пише The Guardian.
Базиран на книгата от 2020 г. на полския журналист Витолд Шабловски, 95-минутният документален филм изследва напрегнатия терен между морала и оцеляването, карайки зрителите да се замислят за изборите, които тези готвачи са направили – и за изборите, които всъщност никога не са имали.
Структурно филмът прилича на дегустационно меню, поднасяйки отрезвяващи късчета от човешки жестокости, опаковани в блясъка на декадентско кулинарно шоу. Гледането му е особено некомфортно на празен стомах.
Подобно на предлаганото меню, гледните точки варират в огромни граници. Срещаме се с Кео Самун на неподдържания гроб на бившия ѝ шеф – камбоджанския диктатор Пол Пот, където тя подрежда софра с риба, плодове и ориз за човек, когото все още възприема едва ли не като бог.
За разлика от нея, известният пицар Ермано Фурланис си спомня с ужас как е правил пици за Ким Чен Ир – животът му е бил под постоянно наблюдение, паспортът му – под охрана, а държавен апаратчик е нахлувал в кухнята му, за да се увери, че маслините върху пицата са разпределени на абсолютно точно разстояние една от друга.
Нито един готвач обаче не е толкова измъчван от службата си, колкото угандиецът Чарлз Отонде Одера. Той описва ранните си дни при угандийския деспот Иди Амин като повратна точка в живота му – в един момент е беден селянин, който едва свързва двата края, а на следващия вече кара Мерцедес, издържа осем съпруги и живее в необикновен лукс, докато Амин тероризира и малтретира местното население.
За всички готвачи луксът е бил разменната монета. Повечето критерии сочат, че това е било „страхотна работа“ – логика, която може да оправдае почти всичко. „Готвачът на Саддам получаваше нова кола всяка година. Мисля, че фразата „беше страхотна работа“ всъщност движи света. Нещо като: „Нищо лично, просто бизнес“, казва Нийл.
Едва когато втората съпруга на Амин, Кей, е намерена мъртва в багажника на кола сред слухове, че я е убил заради това, че си е хванала любовник, Одера започва да преосмисля сделката. „Залипсваха ми ниските заплати от миналото. Тогава поне сърцето ми беше спокойно“, споделя той в документалния филм.
Одера характеризира Амин като „човек с огромни апетити“, който изглежда се е наслаждавал на това как слуховете за предполагаемия му канибализъм влудяват британските пратеници в Уганда, затвърждавайки образа му на владетел, стоящ над всякакви норми и задръжки. (Иди Амин пословично отричаше тези слухове, настоявайки, че човешкото месо е „твърде солено“).
Одера си спомня как е получил заповед да сготви човешко сърце, като Амин му обяснил, че изяждането на нечие сърце пречи на духа на починалия да те преследва. Кариерата му взима още по-мрачен обрат, когато едно от децата на Амин получава стомашни болки след хранене – невинна случка, която въпреки това донася на готвача смъртна присъда.
Докато Одера споделя тези мъчителни спомени, той приготвя печено козе месо заедно с екип от готвачи. В „Как да нахраниш диктатор“ кадрите с клане на животни и държавното насилие са умишлено преплетени. Човек може само да си представи несигурността на снимачния екип, заснемащ цялата тази разкошна храна, разкъсван между сетивното привличане на това, което е пред очите му, и кървавата баня, на чийто фон е поставено то.
„Храната наистина изстива, когато подготвяш кадрите, и не успяхме да опитаме всичко“, казва Нийл. Той обаче хвали рибния дип на Самун (любим на Пол Пот), както и масгуф – ястието от печен шаран, без което Саддам Хюсеин уж не можел да живее. Именно то в крайна сметка помага на американските сили да го заловят, след като режимът му е свален през 2003 г., когато го откриват в подземно скривалище („паякова дупка“) в пустинята.
За онези, които се чудят какво спира един готвач да влезе в ролята на герой и да отрови диктатора, филмът косвено изяснява: тази мисъл изобщо не им хрумва. Влизането в тесния кръг на диктатора изисква ниво на дълбоко доверие, което същевременно гарантира изолация от външния свят.
„Там, където бях, имаше изобилие от храна“, спомня себе си Фурланис, разказвайки как италианските му поръчки за хранителни стоки пристигали в Потайното кралство (Северна Корея) в рамките на броени дни. Когато предложил да сподели част от излишната си храна с гладуващите севернокорейци, за много от които се говореше, че преживяват на трева и дървесна кора, предложението му било бързо отхвърлено. „Един готвач трябва само да готви. Друга история няма“, казва Одера, угандийският шеф.
Самун, бившата готвачка на Пол Пот, просто не може да съвмести образа на човека, който е уредил нейния брак, платил е за сватбата ѝ и я е изпратил до олтара, с архитекта на геноцида, отнел живота на около 1.5 до 3 милиона камбоджанци за четири години. В най-напрегнатия момент от филма един от преводачите на Нийл оспорва нейния разказ, припомняйки собствения си опит от побоища и изтезания от страна на Червените кхмери.
„Тя всъщност не отговаряше на въпроса. И аз казах на преводача, понеже знаех историята му: „Трябва да ѝ кажеш какво се случи с теб“, спомня си Нийл. „Всеки иска да бъде уважителен. Всеки иска да забрави някои неща, дори хората, които са преминали през тях. Това е ужасното наследство, което диктатурата оставя: хора, които са били малтретирани от режима, живеят живота си редом с хората, които са се облагодетелствали от него“, добавя той.
Тази дисонанс изглежда довежда Самун до критичната точка. „Въпреки че правеше грешки, не може всичко да е било лошо“, казва тя през сълзи.
През цялото време Коко Пачеко, чилийският еквивалент на Емерил Лагаси, остава непоколебим в предаността си към Аугусто Пиночет. Той пази под витрина една от покритите със звезди фуражки на Пиночет, цени високо снимките от съвместните им дни и помни военния му преврат в Чили като смела съпротива срещу разпространението на комунизма.
Пачеко подрежда маса с любимите ястия на покойния си шеф, оставя празен прибор за него и вдига тост. „Никога не сме говорили за политика. Всичко беше семейно. Смял съм се много с него“, казва Пачеко.
Що се отнася до десетките хиляди, които Пиночет уби, изтезава и принуди да отидат в изгнание, Пачеко се отнася към темата със сериозността, с която се отнася към поръчка за омлет. „Трябвало е да дава заповеди, които не е искал да дава. Такъв е животът“, казва той.
Бившият готвач на Хюсеин е сходно лоялен, наричайки президента, използвал химическо оръжие срещу собствения си народ, „бащата на Ирак“, и оприличава екзекуцията му след съдебния процес, извършена навръх Курбан Байрам, от всички възможни дни, на смърт в семейството. Готвачът говори под псевдоним и се появява на екрана като черен силует, като анонимността му е запазена по-скоро от страх от враговете на Хюсеин, отколкото от някакви роднини или бивши съюзници.
„Тялото му беше променено, гласът му беше променен – искахме да сме сигурни, че нищо от това не може да бъде разкодирано и копирано с изкуствен интелект. Едно нещо, което наистина ми хареса, беше идеята, че той е просто една дупка. Избрахме тази плътна черна сянка, защото той не може да каже нищо от тези неща публично. В известен смисъл за мен Саддам го изряза от света“, казва Нийл.
„Как да нахраниш диктатор“ се крепи на една централна идея: че хората помагат за създаването на диктаторите толкова, колкото и за тяхното сваляне, и че готвачите, които поддържат тези режими, в края на краищата са просто отделени от стадото. Гледайки го, човек се присеща за един определен американски президент, привлечен от авторитарни фигури от миналото и настоящето, както и от самото поведение на диктаторската политика – дори ако неговият вкус към бързото хранене и диетичната кола изглежда нелепо на фона на по-изтънченото небце на истинските диктатори.
Нийл наистина е обмислял да включи Доналд Тръмп във филма си – въпреки че „за да сме напълно ясни, той не е диктатор“, казва режисьорът. „Иска му се да бъде, но не е. Намерих готвач, който е готвил за него, преди да бъде избран. Но след като Тръмп спечели изборите, готвачът изчезна. Повече не пожела да говори с мен. Защо ли? Вероятно се е уплашил да не си провали работата. Вероятно е имал страхотна работа“, добавя Нийл.