В историята на много държави са се появявали лидери, които са дошли на власт чрез демократични избори, но впоследствие са установили авторитарни режими и са подкопали самата демокрация. Тези управници често използват законови механизми и институции, за да затвърдят контрола си и да потиснат опозицията, като в същото време запазват видимостта на изборни процеси.
Режимите им са белязани от репресии, цензура, икономически кризи и нарушаване на основни човешки права. Примерите за такива лидери и държави са многобройни и разнообразни, от различни региони и исторически периоди, като всеки от тях носи своята уникална история и последици за своите народи. Този материал разглежда някои от най-известните и показателни случаи на демократично избрани диктатори и последиците от техните управления.
- Франсиско Масиас Нгуема - Екваториална Гвинея
През 1968 г. Екваториална Гвинея гласува да обяви независимост и да се отдели от Испания, а през септември същата година се провеждат избори за президент и парламент на новата страна. На балотажа Нгуема, провеждащ националистическа кампания, печели с 62.35%. Дори и преди да издигне кандидатурата си, той често прави странни изказвания, например описвайки германския диктатор Адолф Хитлер като „спасителя на Африка”. Мнозина забелязват нетипично поведение от страна на Нгуема, което психолози описват като знак за влошаващото му се психическо състояние.
Президентът разгражда новосъздадената демокрация в страната като репресира опозицията. Мнозина биват убити като Атанасио Ндонго Мийоне, който през 1969 е изхвърлен от прозорец. Същата година
на Бъдни вечер 186 души са екзекутирани на националния стадион, “късметлиите” биват разстреляни от мъже облечени като Дядо Коледа, а други 36 души биват заровени до вратовете си и изядени живи от червени мравки в продължение на няколко дни.
President Francisco Macias Nguema of Equatorial Guinea greets supporters as his distant cousin, Lieutenant-Colonel Teodoro Obiang (in the background right), observes him, 1979.
— H i s t o r y V i l l e (@HistoryVille) April 2, 2024
On August 3, 1979, Obiang would overthrow his uncle. #HistoryVille
Photo Credit: Getty Images pic.twitter.com/jotaRPCRbb
През 1972 г. Нгуема се обявява за доживотен президент, убивайки малкото останала демокрация в страната. Той приближава страната към Източния блок и заявява, че ще сложи край на испанското влияние, и това на католицизма. Той принуждава църквите да слагат неговия портрет на олтарите си, защото според него
„няма друг Бог освен него”.
Но това не му се струва достатъчно и през 1975 г. затваря всички църкви в страната, забранявайки католицизма. Забранени са и частното образование, европейските имена, западните лекарства и начини на лечение, както и думата „интелектуалец”. Детската смъртност достига 60%, продължителността на живота е 30 години, а брутният вътрешен продукт спада от 1,420 щатски долара до едва 70. Десетки хиляди са убити, а други стотици хиляди бягат от страната. Преди управлението на Нгуема населението е било между 200,000 и 300,000, докато през 1979 г., то спада до между 20,000 и 80,000. Затова страната бива описана като „Дахау на Африка”- на името на печално известния нацистки концлагер.
Не случайно икономиката и качеството на живота в Екваториална Гвинея достигат самото дъно и малкото чуждестранни посетители описват условията като апокалиптични. 11 години по-късно след като 65% от депутатите избрани през 1968 г. са убити, включително и министри от правителството, племенникът на Нгуема – Теодоро Нгуема прави преврат, в който сваля чичо си. Франсиско Нгуема е осъден на смърт, той заплашва, че духът му ще преследва неговите убийци и не се намира войник, който да се съгласи да го застреля. На властите им се налага да ползват марокански войници и Нгуема е убит на 29 септември 1979 г. Племенникът му не възстановява демокрацията и управлява до днес. Все пак въпреки авторитарното му управление, мнозина го предпочитат пред чичо му.
- Адолф Хитлер - Германия
Може би най-известният пример за демократично избран диктатор е нацисткият лидер Адолф Хитлер. Въпреки че между 1918 и 1933 г. Германия е била демокрация, страната е била изключително нестабилна. Изборите биват доминирани от крайно леви и десни екстремисти, и на управляващите им е било изключително трудно да сформират стабилно правителство поради липсата на парламентарно мнозинство. В диапазон от едва 15 години Германия има 18 канцлера като само двама остават на поста над две години. Според член 48 на германската конституция президентът има правомощието да обяви извънредно положение, по време на което може да суспендира гражданските права и да управлява без парламентарна подкрепа.
През 1929 г. след икономическата криза в САЩ икономката на Германия се срива за поред път, като до 1930 г. безработицата достига 30%. Тази криза кара мнозина немци на изборите през 1930 г. да дадат доверието си на крайната левица и десница. Така нацистката партия на Хитлер става втора политическа сила, а комунистите на Ернст Телман – трета. Президентът на Германия Паул фон Хинденбург се оказва неспособен да назначи канцлер, който да събере стабилно мнозинство. На президентските избори през 1932 г. нацистите имат нов електорален рекорд, тогава партията на Хитлер печели 36.77% на втория тур. А на парламентарните избори партията става първа политическа сила с 37.3%.
Управляващите се опитват да изолират нацистите и отказват да им дадат управлението. На новите избори през ноември същата година нацистите остават първа политическа сила, но процентът им спада до 33.1%. Смятайки, че влиянието на нацистите отминава,
Хинденбург назначава Хитлер за канцлер и управляващите смятат, че така той лесно ще може да бъде контролиран.
Малко след встъпването му в длъжност са насрочени нови избори, но дни преди вота сградата на германския парламент е умишлено запалена. Въпреки че не е сигурно кой точно е извършил палежа, комунистът Маринус ван дер Любе бива обвинен. Нацистите се възползват от случая, Хитлер насърчава президента да използва правата си според член 48. Немската левица бива репресирана, предизборните им кампании забранени и мнозина от активистите им са вкарани в затвора.
На изборите считани за едва наполовина демократични нацистите и техният коалиционен партньор печелят парламентарно мнозинство. Така с помощта на новия парламент е приет „Закон за упълномощаване”, който дава правото на Хитлер да управлява без Райхстага. Скоро сформирането на нови партии е забранено, а вече съществуващите бързо изчезват. През 1934 г. Хинденбург умира и Хитлер обединява поста на президент и канцлер и се провъзгласява за фюрер. През следващите години Хитлер милитаризира Германия и започва Втората световна война, която води до смъртта на милиони.
- Николас Мадуро - Венецуела
След смъртта на Уго Чавес през 2013 г., Николас Мадуро наследява политическото му дело и печели изборите с 50.62%, само около 200 000 гласа разлика от опенента му. За разлика от предшественика си Мадуро не се оказва толкова популярен и със сриващата се икономика електоратът се обръща срещу него. Партията на Мадуро се справя катастрофално на парламентарните избори през 2015 г. и губи контрола си над парламента. Въпреки тази загуба Мадуро наследява от Чавес контрола върху съдебната власт и избирателната комисия.
Малко след изборите страната изпада в хиперинфлация и парламентът се опитва да отстрани Мадуро, като организира референдум. Според конституцията референдум за отстраняването на президента може да бъде организиран, ако се съберат подписи от 20% от гласоподавателите. Опозицията започва да събира нужните подписи като мнозина наблюдатели смятат, че съдейки по ниската му популярност, президентът със сигурност ще бъде отстранен. За да избегне този срам, избирателната комисия под контрола на Мадуро, слага край на събирането на подписите, след като твърди, че са открити манипулации, нещо считано за противоконституционно. След това опозицията се опитва да отстрани президента чрез вот в парламента, но върховният съд, заявява че парламентът няма такова право.
А през 2017 г. същият съд отнема законодателните права на законодателната власт на парламента, нещо описано като преврат.
Massive anti-government protests broke out in Venezuela in what was called “the mother of all marches.” pic.twitter.com/74dxJip3bO
— AJ+ (@ajplus) April 21, 2017
Правителството насилствено потушава протестите в страната убивайки мнозина протестиращи. На изборите през 2018 г. мнозина членове на опозицията биват дисквалифицирани и Мадуро лесно печели, а управляващите продължават да репресират опозицията. Пред 2022 г. опозицията прави нов опит да се организира референдум с цел да се анулира мандата на Мадуро. Той се оказва неуспешен, тъй като този път избирателната комисия им нарежда да съберат нужните осем милиона подписки в рамките на само един ден. На изборите през 2024 г., след няколко отхвърлени кандидати опозицията номинира Едмундо Гонзалес. Според избирателната комисия Мадуро печели с 51.95%, но индивидуалните резултати от секциите, не се публикуват.
Този път опозицията е подготвена и прави паралелно преброяване в 85% от секциите на бюлетините разпечатани от машните. Според тези резултати Гонзалес печели 67.05%, а Мадуро има едва 30.49%. Въпреки ясната фалшификация и масовите протести, те не успяват да свалят Мадуро от власт. Днес Венецуела е сред най-бедните държави в Латинска Америка, гражданите ѝ са се отказали от протести и вместо това предпочитат да емигрират.
- Владимир Путин - Русия
След края на Съветския съюз, Русия предприема преход към демокрация и пазарна икономика. Но преходът към новата икономическа система се оказва пълен провал и Русия изпада в дълбока икономическа криза. Президентът Борис Елцин започва война срещу чеченците, в която умират хиляди руски войници. Руският президент е считан за некомпетентен от повечето руснаци и след няколко неуспешни импийчмънта, Елцин подава оставка на 31 декември 1999 г. и назначава Владимир Путин за свой заместник.
Путин печели сърцата на руснаците след като провежда успешна военна операция в Чечня, след която провинцията отново се присъединява към Русия. Владимир Путин прави и мащабни икономически реформи и икономиката започва да се възстановява. На изборите през 2000 г. Путин печели още на първи тур с 53.44%, получавайки демократичен мандат от народа. Той се оказва толкова популярен, че дори и по-голямата част от опозицията го подкрепя. Според тях Путин спасява Русия и възтановява нейното величие, така че нямат критики спрямо него.
May 7, 2000 also works. Putin enters the Andreyevsky Hall of the Kremlin Palace, May 7, 2000, to get inaugurated as President. pic.twitter.com/olptZAk1Yi
— Nah (@CiaoQuirkTax) August 10, 2025
Повечето медии по това време приемат наратива на Кремъл, само НТВ продължава да прави разследвания и дори прави пародии на Путин.
Скоро на собственика на НТВ му се налага да избяга от Русия и през 2001 г. телевизията му става собственост на Газпром.
Въпреки че правителството обещава да остави репортерите да си вършат работата, постепенно НТВ става про-Путин. Руският държавен глава, яхнал вълна от популярност печели последните що-годе демократични избори през 2004 г. с рекордните 71.91%.
Правителството започва кампания, в която преследва критиците си и мнозина журналисти и активисти умират при подозрителни обстоятелства. През 2008 г. поради конституционната забрана на последователно преизбиране, Путин посочва Дмитрий Медведев за свой наследник, докато той продължава да управлява зад кулисите. До 2012 г., малкото останали партии от опозицията през повечето време се въздържат от критики към правителството и биват описани като „фалшива опозиция”. Властта не дава на определени кандидати да участват на изборите, най-вече като ги обявява за „чужди агенти”. А след мащабните реформи в конституцията през 2020 г. Путин получава правото да управлява до 2036 г. След началото войната в Украйна през 2022 г. Путин допълнително ограничава свободата на словото, като спира и малкото критики от страна на „фалшивата опозиция”.
- Каис Саид - Тунис
През 2010 г. в Тунис избухва революция, която алга край на 23 годишното управление на Абидин бен Али. След края на диктатурата Тунис става демокрация и мнозина коментатори я описват като единствената държава излязла от арабската пролет като демокрация. Държавата продължава да изпитва сериозни проблеми с нивото на корупция и с икономиката си, затова през 2019 г., гласоподавателите наказват статуктвото. Каис Саид, водещ кампания обещаваща борба срещу корупцията, печели балотажа с рекордните 72.21%. Но Саид осъзнава, че парламентът не е на негова страна.
През 2021 г. избухват протести срещу министър-председателя, Хичем Мечичи, Каис Саид се възползва от недоволството и разпуска парламента. Той обявява, че за да сложи край на кризата, ще създаде нова конституция. Президентът не свиква Велико народно събрание, а възлага задачата на създадена от комисия, която работи по конституцията зад затворени врати. Новата конституция дава рекордно много правомощия на президента, като възможността сам да може да назначи членовете на конституционния съд, докато парламентът става почти безсилен. Рефердумът за приемането на конституцията е бойкотиран от опозицията, така конституцията е приета от 94.60% от гласоподавателите, при избирателна активност от едва 30.5%. Опозицията също бойкотира и парламентарните избори, в които едва 11% от тунизийците гласуват. Арестът на опозиционери както и на критици на президента нараства.
През юли 2024 г. адвокатката Соня Дахмани е арестувана по време на репортаж на живо за France 24, след като критикува отношението на правителството спрямо мигрантите.
По-рано тази година мъж е арестуван и осъден на 6 месеца затвор след като отказва да гледа Саид по телевизията и го обижда, защото му е „съсипал живота”. А на изборите за президент миналата година, избирателната комисия дисквалифицира 14 от 17 кандидати. Малко пред изборите, „Върховният административен съд на Тунис” нарежда избирателната комисия да възвърне кандидатурите на трима дисквалифицирани кандидати. Комисията отказва и парламентът гласува да лиши съда от правомощията му за надзор на изборите. По време на предизборната кампания един от двамата опозиционери, успял да се кандидатира е аресутван и осъден.
В Тунис президентът все още има лимит от два мандата и малкото останали членове на тунизийската опозиция се надяват Саид да напусне през 2029 г., след края на мандата му. Но съдейки по контрола на Саид над институциите мнозина вярват, че е възможно той да промени или да заобиколи конституцията за да се кандидатира и трети път.
Автор: Йоан Александър Странджалиев
