Т ази седмица едно журналистическо разследване потресе света. Стана ясно, че 27-годишната украинска журналистка Виктория Рошчина е била убита след зверски изтезания в руски затвор. Тялото ѝ е върнато в Украйна с извадени органи, като има подозрения, че смъртта ѝ е била умишлено прикрита. Шокиращите разкрития са дело на съвместно разследване на 45 журналисти от цял свят. Всички те - ръководени от френската редакция на „Forbidden Stories“. Това е международна мрежа от журналисти, чиято мисия е да разследва темите, които техни колеги насилствено не са доживели да довършат. Основател на „Forbidden Stories“ е Лоран Ришар, предава NOVA.
Той е разследващ журналист от 25 години. Отразявал е конфликта между Индия и Пакистан, както и Втората интифада в Палестина. Разследвал е войната в Ирак, злоупотреби в тютюневата индустрия, финансовия сектор и тайните операции на Мосад и ЦРУ.
Терористичната атака срещу журналистите и карикатуристите на „Шарли Ебдо” променя живота му. Лоран работи в съседния офис и пристига на мястото, малко след като нападателите са напуснали сградата. Помага на оцелелите. Тогава решава да създаде глобална мрежа от журналисти с една цел – да продължат работата на репортери, които са убити, арестувани или заплашвани. Създава „Forbidden stories” (Забранени истории – бел. ред).
Първото им разследване е „Проектът Дафне“, публикувано няколко месеца след убийството на малтийската журналистка Дафне Галиция. Екипът на Лоран е печелил много награди, а самият той беше обявен за журналист на годината в Европа. Съавтор е на разследване за шпионския софтуер Pegasus, за което миналата година получи награда Emmy. Ришар твърди, че „убивайки журналиста, няма да бъде убита историята.“
До този момент „Forbidden stories”са успели да продължат работата на убити журналисти в Индия, Мексико, Гана, Колумбия, Бразилия и много други държави. Отскоро в списъка им е и 27-годишната Виктория Рошчина - журналистката, която искаше да разкрие какво се случва с хиляди украински цивилни, държани в тайни затвори в Русия.
Водещ: Здравейте, Лоран! Благодаря Ви, че се съгласихте на това интервю.
Ришар: Благодаря Ви за поканата, Марина.
Водещ: Кога и как разбрахте за историята на Виктория?
Ришар: Когато научихме за смъртта на Виктория, веднага започнахме да действаме. Решихме, че е изключително важно да продължим да разследваме кой стои зад тези центрове за задържане, зад мъченията там, да картографираме местата и да изследваме условията в следствените арести. Щом научихме за смъртта ѝ, се свързахме с колеги по целия свят - разбира се, най-напред в Украйна, за да изградим консорциум от журналисти, обединени около общата цел да продължим работата на Виктория.
Водещ: Можете ли да обясните защо и как работата ѝ я изложи на такава опасност?
Ришар: Тя беше единствената или една от малкото украински репортери, които работеха в окупираните територии. Беше много смела, решителна и поемаше големи рискове. Тя искаше да отиде там, защото винаги е казвала на редакторите си: „Трябва да видя със собствените си очи — това е единственият начин да разбера.“ Затова тя пътува не веднъж, а четири пъти до руските окупирани територии. Дори година по-рано беше арестувана от ФСБ - руските тайни служби - и беше задържана за 10 дни. Въпреки това, тя искаше да се върне там, да интервюира цивилни и да разследва какво се е случило с тях, след като са били арестувани. Искаше да знае и какво се е случило с тези хиляди души, които в момента се държат в плен.
Водещ: Как успяхте да проследите нейната работа в окупираните територии, знаейки колко опасно е да се отиде там? Как работихте?
Ришар: Използвахме различни средства. Събрахме над 50 свидетелства от бивши затворници и вътрешни източници за случващото се в затвора Таганрог. Това е един вид руския „Гуантанамо“. Създадохме и 3D визуализация на вътрешността на Таганрог, за да разберем как и какви мъчения се извършват. Това е съвместна работа на 45 журналисти, които координирахме, за да разкрием мащаба на тази война срещу цивилни хора, която досега не беше достатъчно позната на обществото.
Водещ: Коя беше най-трудната част от това разследване?
Ришар: Най-трудната част беше да проследим и разберем живота на Виктория, но също така и нейната смърт - основно заради тайните, които руската администрация пази. Всички тези хора, които наричаме „incommunicado“ —са без контакт със света, без адвокати, без повдигнати обвинения. Те просто изчезват. Разследването на изчезналите е изключително трудно. Успяхме да картографираме 29 центъра за задържане и да определим мащаба. Говорим за между 16 000 и 20 000 цивилни, които днес са задържани в над 186 центъра. Беше много трудно, но само с екипна работа успяхме да го постигнем.
Водещ: Какво ви шокира най-много по време на разследването?
Ришар: Последната част от разследването ни шокира най-много. След аутопсията установихме, че липсват органи на Виктория — гласните струни, ларинксът, очните ѝ ябълки. Попитахме медицински експерти защо би могло да е направено това. Всички казаха, че е очевидно — за да се скрие истината, за да се скрият следите от мъчения, да се скрие причината за смъртта. Медицинските специалисти подозират, че може да е била удушена и затова ларинксът да е премахнат.
Водещ: Това ли е причината, поради която ѝ е направена аутопсия в Русия? Защо някой там би направил това?
Ришар: Да, вярно е. Била е направена аутопсия преди тялото да бъде върнато — нещо изключително рядко от началото на войната през 2022 г. Това е един от първите случаи на подобна практика, както и един от първите пъти, при които липсват органи. Това беше много шокиращо. Виктория беше журналист, искаше да казва истината на властта, да разследва. Тази седмица празнуваме, ако мога въобще да употребя тази дума, Световния ден на свободата на пресата. Срамота е, че сме стигнали до момент, в който се изправяме срещу глобален съюз на режими като администрацията на Тръмп и Путин, които наричат журналистите „врагове на народа“.
Водещ: По време на разследването успяхте ли да проследите живота ѝ в тези затвори, в Таганрог? Какво открихте за пребиваването ѝ там?
Ришар: Първото нещо, което екипът от журналисти успя да проследи, беше откъде е тръгнала. Разбрахме, че Виктория е влязла в окупираните територия, като първо е пътувала до Полша, после дo Литва, след това е влязла в Русия и оттам в окупираната част на Украйна. Според нашата информация е била арестувана в Енергодар. Преместена е веднъж и накрая е изпратена в Таганрог – затвор, известен с много, много тежките си условия. Знаем, че там се практикува задушаване, мъчения с кучета, ежедневен побой за изтръгване на признания или просто за сломяване на човека.
Водещ: През август ѝ било позволено да се обади на родителите си. Казала, че се прибира. Защо са ѝ разрешили това, ако са планирали да я убият?
Ришар: Знаем, че е прекарала между 8 и 9 месеца в Таганрог. През август баща ѝ Владимир получил обаждане от нея, в което тя казала: „Татко, ще ме пуснат, ще се прибера. Щастлива съм“. Две-три седмици по-късно обявиха смъртта ѝ. Какво се е случило между обаждането и смъртта? Все още не сме намерили всички парчета на пъзела. Подозираме, че може да е била подложена на допълнително насилие, вероятно по време на преместването. Това е хипотеза. Може би са се опитали да я задушат и това би обяснило липсата на ларинкса. Имаме свидетелства от други затворници, които са били в същия затвор. Те казват, че Виктория била изключително смела - най-безстрашната от всички там. Предизвиквала пазачите всеки ден, наричала ги мъчители, напомняла им, че са окупатори на нейната територия и убийци на нейния народ. Такава е била през цялото време в затвора. Разбира се, изпратихме запитвания до властите, до ФСБ и до администрацията на затвора, но не получихме отговор.
Водещ: Това не е първият случай, в който разследвате смъртта на журналист. С какво тази история е по-различна от предишните?
Ришар: Всички наши разследвания през последните седем-осем години са трудни и опасни. Журналист е убит, убиецът е на свобода. Този случай беше труден, защото беше невъзможно да работим в Русия. Не можем да отразяваме на терен, не получаваме отговори от руската администрация. Имаме режим, който държи хиляди цивилни в тайна. Така че трябваше да разследваме дистанционно — чрез софтуер с отворен код, сателитни снимки, 3D визуализации. Беше много важно за обществото да покажем как изглежда Таганрог - руският Гуантанамо. Можете да разберете, само ако гледате, ако видите стаите за изтезания и какво се случва със задържаните всеки ден.
Водещ: Мислите ли, че ще успеете да продължите нейната мисия?
Ришар: Да, ще направим всичко възможно за това. Това е нашата мисия във „Forbidden Stories” — да продължим работата на онези, на които някой е отнел правото да говорят. Няма да се откажем. Никога не го правим. Не се отказваме, защото журналисти като Виктория Рошчина не се отказваха. Редакторите ѝ, семейството ѝ ѝ казваха: „Спри разследванията си, отиваш твърде далеч“. Но тя го правеше в името на обществения интерес. Това е непозната глава от войната на Русия — за хилядите цивилни, държани в затвори. И затова трябва да продължим.
Водещ: Последен въпрос. Посланието на вашата организация е „Убивайки журналиста, не убивате историята.“ Страхувате ли се, че можете да сте следващата цел?
Ришар: Не, честно казано. Посланието на „Forbidden Stories” е ясно. Убийците най-много се страхува от това престъпленията им да бъдат разкрити. Те са защитени от системи на безнаказаност. Затова трябва да използваме журналистиката, за да я защитим. Не се страхувам да бъда следващата цел, защото сме екип и сме неудържими. Това е силата на колективната журналистика - ако заглушат един от нас, друг ще продължи. Така че не се страхувам и няма да се откажем.
Водещ: Много благодаря за това интервю.
Ришар: Благодаря, Марина.
Не пропускайте още от Vesti.bg:
Ескалация на конфликта в Газа: Израел решава дали да разшири военната си операция
7-годишно дете издъхна в линейка на път за „Пирогов“
Три земетресения в Благоевградско
