В инаги е трудно – а понякога и погрешно – да се оценява значението на събитията в реално време. Историята предоставя необходимата дистанция, която позволява да поставим случващото се в контекст и да избегнем прибързани изводи, които не издържат проверката на времето, пише в материал за Independent историкът Питър Франкопан.
В живота ми е имало три момента, в които веднага осъзнах, че ставам свидетел на събитие с епохално значение още докато се разгръща. Първият беше вечерта на 9 ноември 1989 г., когато тълпи се събраха след новината, че граничните пунктове в Берлин ще бъдат отворени – и Берлинската стена започна да пада още същата нощ. Вторият, разбира се, беше на 11 септември 2001 г., когато светът наблюдаваше координираното отвличане на четири пътнически самолета и последвалите атаки, за които стана ясно, че ще променят международния ред завинаги.
Trump’s attack on Iran is the biggest moment in world history since 9/11 | The Independent https://t.co/RqXAY9hSMR
— Richard Sanz (@pacocheelaromo) March 1, 2026
Оттогава насам се случиха множество събития – важни, ужасяващи или и двете. Атаките на "Хамас" от 7 октомври например вероятно ще останат в историята като ключов момент в трансформацията на Близкия изток. Но случилото се този уикенд, поне според мен, има последици и измерения, които превръщат тези дни в най-значимите за последния четвърт век.
Убийството не само на върховния лидер на Иран Али Хаменей, но и на значителна част от висшето държавно и военно ръководство, представлява опустошителен удар по иранската държавност. Ликвидирането на действащ държавен глава от чужда сила е изключителен прецедент в съвременната епоха. Фактът, че решението на Съединените щати и Израел да атакуват Иран е било въпрос на политически избор, а не на непосредствена необходимост, допълнително разклаща световния ред, който – макар и несъвършен – в продължение на десетилетия осигуряваше поне формална архитектура на международното право.
През 2003 г., при интервенцията в Ирак, която впоследствие бе оценена като дълбоко погрешна, администрацията на президента Джордж У. Буш се опита да защити позицията си пред ООН, поиска одобрение от Сената и работи за изграждането на широка коалиция от съюзници. Президентът Доналд Тръмп не предприе подобни стъпки. Вместо това той заяви, че е изгубил търпение с дипломатическите усилия.
„Предупредихме ги никога повече да не възобновяват злонамереното си преследване на ядрени оръжия“, каза той, обявявайки началото на „големи бойни операции“ в малките часове на събота сутринта. „Многократно се опитвахме да сключим сделка. Опитахме се. Те искаха да го направят. Не искаха да го правят отново. Искаха да го направят. Не искаха да го правят. Не знаеха какво се случва. Просто искаха да практикуват зло.“ И така, това беше всичко. Търпението му се изчерпа. „Не можем да го търпим повече“, обяви той.
В рамките на часове бяха унищожени ключови фигури от политическото, духовното и военното ръководство на Иран – на практика бе обезглавена командната структура на страната. Оцелелите се прегрупираха и обявиха създаването на временен съвет, който да управлява до избирането на нов върховен лидер. Те имат един-единствен приоритет: оцеляването на режима.
Първоначалната стратегия изглежда включваше разгръщане на хаос не само срещу цели в Израел и американски военни бази, но и срещу държавите от Персийския залив – вероятно с цел те да използват влиянието си върху Тръмп и израелския премиер Бенямин Нетаняху.
Тази линия обаче срещна сериозен отпор от посредниците в региона. Анвар Гаргаш – опитен и влиятелен дипломат от Обединените арабски емирства – напомни на Техеран, че „войната ви не е със съседите ви“, но също така предупреди, че „чрез тази ескалация вие потвърждавате наратива на онези, които виждат Иран като основен източник на опасност в региона, а ракетната му програма като постоянен източник на нестабилност“.
Една от причините съседни държави да бъдат поразени от ракети и дронове вероятно се крие в срива на разузнавателните канали, комуникациите и оперативната координация на иранското ръководство в хаоса на войната – развитие, което трудно може да бъде определено като изненадващо. Затова външният министър Абас Арагчи е ангажиран с извинителни и успокояващи разговори с Оман и други държави, в които обяснява, че „военните части на Иран сега са всъщност независими и донякъде изолирани и действат въз основа на общи инструкции, дадени им предварително“.
Паралелно с това и от Вашингтон бяха отправени сигнали за възможни контакти. В неделя Тръмп заяви, че „Иран искат да преговарят и аз се съгласих да преговарям, така че ще говоря с тях“. Какво ще съдържат тези разговори и дали ще доведат до конкретни предложения, остава неясно.
Едно обаче изглежда безспорно: това е момент, в който голямото колело на историята се завърта. Преди две седмици държавният секретар на САЩ Марко Рубио заяви, че „светът се променя много бързо пред очите ни. Старият свят го няма“.
Може тези думи да звучат тревожно. Може причините да предизвикват несъгласие. Може бъдещето да изглежда несигурно. Но трудно може да се отрече, че сме свидетели на повратен момент с исторически измерения.
