Поетите на София. Пейо Яворов - една безсмъртна душа

„Душата ми е стон, душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов.“
(На Лора)

София в началото на XX век е в процес на подем. Извършва се активно строителство, столицата се обновява и разширява. Центърът е застлан с прочутите жълти павета. Заедно с икономиката нараства и културната значимост на града. В полите на Витоша намират място за изява много творци от цялата страна и Европа. Един от тях, на когото е отредено да играе решителна роля в литературния живот на България и до ден днешен, се настанява в София през 1900 г. В столицата неизвестният телеграфопощенец Пейо Тотев Крачолов от Чирпан се превръща в общественика, театрала, литературния идол на много поколения поета Пейо Яворов.

През есента на 1897 г. Яворов си взел отпуск и за първи път дошъл в София. Имал намерение да постъпи актьор в Народния театър или да замине като четник за Македония. Нито заминал за Македония, нито дочакал срока, за да се яви на конкурса в театъра, и се завърнал в Чирпан. Същата година е преведен на служба в Сливен, година по-късно - в село Стралджа, Карнобатско, а през 1899 г. - в Анхиало, днешно Поморие. Там пише поемата „Калиопа“, а дарованието му е забелязано от д-р Кръстев и Пенчо Славейков, който преименува Крачолов в Яворов. Двамата идеолози на кръга „Мисъл“ успяват да издействат преместването на поета в столицата - първо в пощенската дирекция, а после като началник на четвърти телеграфопощенски клон. Една от причините Яворов да се стреми към столицата е, както сам той споменава в едно писмо до Георги Бакалов: „Наистина тук условията за развитие са най-благоприятни: и хора, и книги.“

През 1903 г. вече е на служба в Народната библиотека, където след една година става главен библиотекар.

София за Яворов е отправна точка към света, към модерността и европейското културно наследство. Първо заминава за два месеца във Виена и Женева, после е командирован от министъра на народната просвета професор Шишманов в Париж. По пътя за френската столица, обаче, той слиза да види Нанси и очарован от града остава там седем месеца. Така и не стига до Париж, но получава вдъхновение за своите „Прозрения“, свързани с втория период от творчеството му – времето на символистични търсения. В Нанси той чете Бодлер, Верлен, Самен, Франсис Жам, превежда стихотворения от Метерлинк, които публикува в списание „Мисъл“. Творчеството му вече се доближава до модерната европейска поезия и дава началото на нов етап в историята на българската литература.

Яворов се завръща в София, отново на работа в Народната библиотека и през 1907 г. напечатва своите „Безсъници“. Стихосбирката окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Влияние върху творчеството му и вдъхновение за много от стихотворенията от „Безсъници“ и „Прозрения“ оказва любовта му към Мина Тодорова, сестра на писателя Петко Тодоров.

През август (1908 г.) в София Яворов заема службата „артистически секретар“ или казано иначе – драматург в Народния театър. През 1910 г., като награда за ревностния му труд в театъра, той отново е командирован за Париж, където прекарва половин година. Пътуванията му извън страната го вдъхновяват, обогатяват изказа му, вливат нова енергия в творчеството му. Но където и да отиде, когато и да се завърне в София, духът на Яворов отново е на път. Той е с национално-освободителните борби в Македония.

Защитава честта на своите събратя рамо до рамо с Тодор Александров и Яне Сандански. Той е неспокоен и неуморим в желанието си да види свободна Македония. Солидарен е с прокудените арменци и заедно с тях тъжи за изгубеното отечество.

„Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен
напред, към утрешния ден,
без там пристанище да зная…“
(Копнение, от стихосбирката „Безсъници“)

На 12 юли 1910 г. в Париж умира неговата любима Мина. Няколко месеца по-късно той пише първата си драма - „В полите на Витоша“, която изобразява именно конфликта на поета със средата, към която принадлежи Мина. Тя се играе в Народния театър през 1911 г. Последвана е от нова пиеса, играна през 1912 г. – „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“. Сам Яворов пише за нея, че книгата е била раздадена на софийските книжари в петък, а в понеделник вече е искана повторно от някои от тях. А професор Асен Златаров възкликва: „Нека се поздравим, защото България има своя истински драматург!“

Житейската драма на Яворов продължава. Той се сближава с Лора Каравелова и на 1 октомври 1912 г. се венчава с нея.

Лора е интересна, изтънчена, образована, склонна към романтични увлечения и безкрайно ревнива. Тя ревнува поета от всичко, дори от работата му. На 30 ноември следващата година тя се самоубива. Яворов я последва, но успява само тежко да повреди зрението си. На 16 октомври 1914 г. вторият му опит за самоубийство успява. Погребан е в Централните софийски гробища.

От света си отива един голям поет. Той е обичал да броди из софийските улици, похапвал е в гостилница „Балкан“, живял е и е работил на различни места в София. Едно от последните му обиталища, къщата, която наема през 1912 г. сега е музеят „Яворов“. Там има уникални предмети, които пазят жив спомена за поета. Там е ножът, който му е подарил Тодор Александров. Там е и бинокълът, през който Яворов е оглеждал замечтано българската територия на Кавала. Поетът често се е разхождал и в Борисовата градина, където днес паметникът му не остава без поднесени цветя от признателни българи. Но Яворов сам споделя със своя приятел Александър Паскалев, че за него нито градския пейзаж, нито красотата на природата са важни. За него има значение само красотата у човека и човешката душа. Затова когато минаваме днес по алея "Яворов", когато се спрем пред къщата-музей на ул. "Раковски" №126, ако си почиваме в Борисовата градина или в градинката пред Народния театър, нека си припомним каква културна енергия пазят тези места, да си спомним за една безсмъртна душа, за Яворов - един български поет от световна величина, надживял своето време.

„Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен напред,
към утрешния ден,
без там пристанище да зная…“
(Копнение, от стихосбирката „Безсъници“)