П оследният път, когато Анди Сакс – журналистката и главна героиня в „Дяволът носи Прада“, видя своя „враг с титла“, тя беше в Ню Йорк, устремена към неизвестното. Беше 2006 г., Джордж У. Буш беше в Белия дом, САЩ водеха война в Близкия изток, а традиционната журналистика беше на прага на забвението. Проучване на Pew Research от същата година задаваше въпроса дали това няма да остане моментът, в който печатната преса е започнала да умира. Единственият ярък лъч в индустрията тогава бе септемврийският брой на Vogue, който – с Кирстен Дънст като Мария Антоанета на корицата – тежеше с рекордните си 840 страници, пълни с реклами, пише The New York Times.
'The Devil Wears Prada 2' review: Heavier, solid sequel proves Miranda Priestly is still in vogue https://t.co/JEcFDjGy7n pic.twitter.com/oCQOovoLWU
— New York Post (@nypost) April 29, 2026
Базиран на бестселъра на Лорън Вайсбергер от 2003 г., първият филм беше разкошна и закачлива история за професионалното израстване. Той проследи приключенията на Анди, наета за асистентка в измисленото модно списание Runway. Когато книгата излезе, Вайсбергер настояваше, че „кралицата на ужаса“ Миранда Пристли не е базирана на дългогодишната главна редакторка на Vogue Ана Уинтур – твърдение, на което никой не повярва, но което послужи за чудесна храна на слуховете. В крайна сметка това нямаше значение. Превъплъщението на Мерил Стрийп в ролята на Миранда беше толкова силно и прецизно, че образът заживя собствен живот. Беше лесно да забравиш, че героинята изобщо е била вдъхновена от реален човек.
‘The Devil Wears Prada 2’ Review: This Is What You Get When You Buy the Original From Temu https://t.co/FCiY9P8Dh3
— TheWrap (@TheWrap) April 29, 2026
Анди и Миранда отново се изправят една срещу друга в „Дяволът носи Прада 2“, но старите им вражди бледнеят пред технологичния трус, предизвикан от интернет, който насилствено преобръща живота им. Подобно на оригинала, и втория филм е елегантно бягство от реалността с остър хумор, тонове висша мода и здравословна доза лека драма. Филмът е стратегически амбициозен: представя ни свят на невъобразимо богатство, който критикува със сериозно изражение, точно преди героите да се качат в автомобил с шестцифрена цена. Вече утвърден и награждаван журналист, Анди разсъждава върху етиката на скъпите имоти малко преди самата тя да се премести в собствен луксозен апартамент.
Едно от удоволствията на първия филм беше неговият намигащ подход към ексцесиите на Миранда и нейните подчинени, който ни караше да не мислим твърде много за реалната цена (лична, социална, екологична) на този свят. Вторият филм, напротив, ни хвърля в поредица от кризи: Анди губи работата си, след като изданието ѝ затваря, а Runway е замесен в скандал с експлоатация на труд във фабриките си. Тези събития подготвят почвата за голямата катастрофа. Скоро след уволнението си, Анди се завръща в Runway, за да помогне за спасяването на репутацията му – мисия, усложнена от финансовите заплахи пред списанието и неговата лидерка. Има и щипка „филъри“ (в лицето и в сюжета), както и любовен интерес, но те остават на заден план.
The long-awaited sequel to The Devil Wears Prada is strutting into theaters Friday — and reviews are already pouring in. https://t.co/EVjn43mXy7
— The Hollywood Reporter (@THR) April 30, 2026
Журналистическата агония придава на продължението по-голяма тежест от оригинала. В екшъна се завръщат и Емили Блънт като „змийската“ Емили, както и Стенли Тучи в ролята на Найджъл – безпогрешно верният заместник на Миранда. Емили вече работи за Dior, което означава силно присъствие на бранда във филма. Тя продължава да вгорчава живота на Анди, особено когато се съюзява с технологичния милиардер Бенджи Барнс (неузнаваемият Джъстин Теру, изигран като алтер-его на Джеф Безос) – груб и вечно усмихнат човек, който се оказва „далеч по-чудовищно чудовище, отколкото Миранда някога би могла да бъде“.
Докато историята прескача между Ню Йорк и Европа, режисьорът Дейвид Франкел поддържа бързо темпо, запълвайки диалозите с красиви градски кадри и имения. Той мъдро дава пространство на четиримата си главни актьори да разгърнат комичния си талант – те очевидно се забавляват, което прави удоволствието за зрителя още по-голямо. Сценарият на Алин Брош Маккена дава на Миранда повече работа, а Стрийп открива нови нюанси в образ, който в първия филм основно „разфасоваше“ ужасени служители с тихия си глас.
Трансформацията на Миранда в двата филма – от митична сила до уязвима човешка мишена на една по-опасна власт – поставя темите в контекста на съвременността. „Дяволът носи Прада 2“ ни кани в свят на привилегии, който ни насърчава едновременно да копнеем за него и да му се смеем. В края на краищата, копнежът е полезен за бизнеса, а смехът помага да преглътнем класовото неравенство. Може да звучи цинично, но в сравнение с дехуманизиращия свят на технологичния милиардер Барнс, този на Миранда Пристли изглежда почти като утопия.
