П редставете си това: Годината е 1939. Над Европа са надвиснали военни облаци, армиите на Хитлер се готвят да навлязат във Франция, а светът е на ръба на хаоса. Но докато политиците и генералите се подготвят за удар, един французин има съвсем друг вид спешна ситуация: как да спаси загадъчната усмивка на Мона Лиза от изчезване завинаги.
Да, прочетохте правилно. По време на Втората световна война едва не загубихме Мона Лиза - най-известната картина в света.
И ако не беше един дързък мъж и план с прикритие и кинжал, излязъл направо от шпионски филм, днес може би нямаше да се блъскате с туристите в Лувъра, за да я зърнете.
Да превъртим лентата назад. Тайният герой: Жак Жожар, тогавашен директор на френските национални музеи. Този човек не е просто някакъв костюмар, който седи зад бюрото - той е напредничав мислител със стоманени нерви.
Дълго преди нацистите да пресекат френската граница, Жожар вече подозира, че Хитлер и неговите приближени не идват само за земята - те идват за изкуството. И не греши. Нацистите са имали влечение към шедьоврите - крадели са ги, трупали са ги и са ги обявявали за свои. Затова Жаужар измисля таен план, който е едновременно гениален и смел: евакуира Лувъра. Не само няколко експоната. Хиляди. Сред тях е и емблематичната Мона Лиза на Леонардо да Винчи.
На 25 август 1939 г., когато до войната остават броени дни, Лувърът е затворен. Официално това става за „ремонт“. Неофициално? Това е началото на една от най-епичните спасителни мисии в историята на културата. Служителите на музея действат бързо. Те опаковат скулптури, картини и съкровища в кашони, като поставят етикети на всяко от тях в зависимост от това колко е ценно.
Мона Лиза? Тя получи кралско отношение. Сандъкът ѝ беше маркиран с три червени точки - най-високият ВИП пропуск. Освен това ѝ беше поставена подпора, подобна на носилка, и беше внимателно покрита със защитна опаковка. След това, под прикритието на секретността и с планиране на военно ниво, тя беше изнесена от Париж. Мона Лиза тръгва на път: През следващите шест години Мона Лиза се превръща в номад в света на изкуството, обикаляйки френската провинция като укриваща се знаменитост: Първата спирка: Замъкът Шамбор, зашеметяващ замък дълбоко в долината на река Лоара. Тук тя е държана под постоянно наблюдение, защитена от бомби и нахлуващи ботуши. След това: Шато д'Амбоаз, когато опасността става все по-близка. След това: Abbaye de Loc-Dieu, отдалечено абатство, което е толкова невидимо за нацистите. И накрая: Музеят „Ингрес“ в Монтобан, където тя се разхлажда с други евакуирани шедьоври.
Представете си, че сте музеен работник по време на всичко това. Вие не просто бършете прах от рафтовете - вие буквално пазите душата на страната си само с помощта на смелост, стратегия и може би една-две добри маскировки. А ето и един обрат в сюжета. Не всички германски служители са били съгласни с грандиозните планове на Хитлер за кражба на произведения на изкуството. Появява се граф Франц фон Волф-Метерних, нацистът, назначен да наблюдава френските колекции от произведения на изкуството. Но вместо да изпълнява заповеди като добър войник, този човек... не прави нищо. И бездействайки, той всъщност направил всичко. Като си затваря очите за усилията на Жажар за евакуация, той тихо помага за опазването на хиляди незаменими творби - включително и на нашето момиче Мона.
Говорим за неочакван герой.
Завръщане у дома: Усмивката се завръща Бързо напред към 1944 г. Франция е освободена, а нацистите са на път да си тръгнат. Войната все още не е свършила, но Жаужар и екипът му започват да правят планове да върнат съкровищата у дома.
През юни 1945 г. Мона Лиза най-накрая се връща там, където ѝ е мястото - виси грациозно на стената на Лувъра, а загадъчната ѝ усмивка е напълно непокътната, недокосната от войната, времето или тиранията. Днес, когато застанете пред Мона Лиза, без да използвате телефони с фотоапарати и опитвайки се да разберете дали тя се усмихва на вас или на някого зад вас, вие не гледате просто картина. Вие сте свидетели на оцеляване. Нейната история не е свързана само с изкуството.
Тя е за хората, които са рискували всичко, за да защитят красотата, културата и историята в момент, когато светът изглеждаше, че се разпада. Това е напомняне, че дори и в най-мрачните времена, винаги има някой, който се грижи да не загубим нещата, които ни правят хора.
криза, която тихо расте" />
