Ф ики говори спокойно, без да търси ефект. Думите му вървят бавно, подредено, като мисъл, която не бърза да стигне до край. В новия епизод на подкаста „Храмът на историите” той се разкрива напълно пред Мон Дьо.
За възпитанието, което често му приписват, има просто обяснение. „Хората като кажат: „Ама ти си много възпитан“ – не, аз просто съм нормален“, казва той. Вярва, че добротата не е поза, нито стратегия. „Вярвам, че имам добра душа и вярвам, че именно тази добра душа я нося, защото много силно вярвам в Бог“.
Вярата за него не е абстракция, а рамка, в която подрежда света. „Мисля, че Бог обича добрите хора и всички ние сме изпратени на този свят, за да даряваме с доброта“. От тази гледна точка всичко материално губи значение. „Всичко остава тук. Всички успехи, всички злини, диаманти, къщи. Всичко е временно“. Изводът е кратък и категоричен: „Затова да бъдем добри хора, да бъдем честни, да вярваме в Бог, защото само Бог е истината към доброто. Нищо друго“.
Зад публичния образ Фики пази нещо, което рядко показва. „Крия колко съм чувствителен. Колко много съм чувствителен“. Говори за моменти, в които се стиска, за да не се разплаче – от любовна песен, от чужда история, от нечия болка. „Зад това тяло, което съм го работил с години, зад тая мускулатура, какво крехко и малко сърце се крие“, признава той. За него ранимостта не е слабост: „Когато човек е раним, му пука за всичко, което се случва около него“. И добавя: „Вярвам, че имам благословията да бъда чувствителен музикант“.
На въпроса коя версия на себе си харесва повече – на 20 или на 30 – отговорът идва без колебание: „Харесвам повече сегашната си версия, тъй като имам семейство, за което винаги съм мечтал“. Децата са центърът на всичко: „Те са моята амбиция, моята любов и смисълът, заради който се трудя и преживявам всички безсънни нощи“.
С годините обаче не всички съмнения изчезват. Фики признава, че все още не е сигурен в едно: „Не съм сигурен, че искам да изпълнявам само поп-фолк“. Говори за вътрешното раздвоение между стиловете и реакциите на публиката: „Имам фолклорни песни, поп песни, много красиви, с малко гледания. А „Skibidi dop“ има 40 милиона“. Това го обърква: „Ние правим и комерсиална музика, но ако зависеше само от мен, бих пял соул, поп, фолклор. И може би само аз щях да си ги слушам“.
Пример за този сблъсък е дуетът с Маги Джанаварова: „Песента е страхотно направена, с много любов“. Очакванията обаче не се оправдават: „Тя не получи успеха на популярните поп-фолк песни“. Обяснението, което си дава, е просто: „Искат го хората“ и все пак отбелязва: „Стойностната музика бива оценявана все по-малко“.
Коментарите в интернет не го оставят безразличен: „Не ме ядосват, но много ме нараняват“. Чете ги, търси обратна връзка: „Искам да си намеря грешката“. Най-трудно му е да разбере злонамереността: „Как може човек да се храни с това да напише лош коментар? Какво удоволствие му носи?“.
Покрай участието му в Евровизия отново се появява спорът за жанра. Фики не бяга от темата. „С гордо вдигната глава бих излязъл на тази сцена, за да представя моята родина“. Подчертава, че ще представи „съвсем различна музика“ и „възможно най-достойната“, за да бъде приета от публиката.
Разговорът връща лентата назад – към 2012 г. и Олимпиадата в Лондон. Фики си спомня срещата си с диригента Ричард Фростик и наградата, която получава: „Имам я вкъщи“. Досега не е говорил за това: „Не съм искал да се изтъквам.“ Тогава е бил на 16, гласът му е мутирал, а признанието идва в момент, който остава дълбоко в него.
Самочувствието не е тема, която обича да обсъжда: „Аз съм това, което съм. Не искам да живея с маска“. Разликата между него и брат му често става повод за коментари. Фики говори за характера като за нещо, което човек носи от рождение: „Човек се ражда с орисия, с изграден от Господ характер“.
За брат си говори с грижа: „Знам какъв добър човек е“. Не отрича грешките му, но ги вижда като импулсивност: „Иска да показва, че кара най-бързата кола“.Съветите му са едни и същи: „Бъди по-скромен. Това е временно“. Разговорите след поредния скандал са директни: „Емрах, пак ли? Какво направи пак?“. За Фики зрелостта има ясна дефиниция. „Мъж се става с думата“.
Фамилията Стораро тежи, признава той: „Носил съм я винаги с гордо вдигната глава“. Категорично отхвърля твърденията, че баща му избира жените на синовете си: „Това е супер грозна лъжа“. За собственото си семейство говори с благодарност: „Аз съм късметлията, който е срещнал любовта“. Връзката между слава и любов според него е възможна: „Стига да намериш правилния човек“. Признава, че началото е било трудно, но с времето балансът е намерен.
Като баща се определя просто: „Аз съм добрият полицай“. За сина си Тони говори с усмивка. Интересът му към китайския език и култура започва рано и води до записването му в китайско училище: „В момента е един от най-големите отличници в класа“.
Най-трудната част от разговора идва, когато темата стига до дядо му – човекът, на когото е кръстен. Загубата е внезапна: „Инсулт, от който оцеля. И после панкреатит. За един ден“. Това, което не е успял да каже, остава с него: „Не успях да му кажа да остане още малко“. Музиката продължава и като дълг: „Ще продължавам да правя музика и в негова чест“.
