В сяка година Холивуд продуцира по няколко биографични филма, които получават широко разпространение по киносалоните в цял свят. Обичайно те излизат през есента и зимата с цел да претендират за отличия през сезона на кинонаградите. И тъй като това наистина се е превърнало в ежегодна традиция, въпросните биографични филми илюстрират живота и кариерите на всевъзможни хора.
Много от тях са невъзпяти герои –
като дешифровчика и математик Алан Тюринг, изигран от Бенедикт Къмбърбач преди няколко години в „Игра на кодове“. Филмите за подобен тип личности могат да си позволят да се плъзнат по повърхността на живота на своите герои, за да запознаят аудиторията си с най-важните факти.
Но задачата става десетократно по-деликатна, когато обект на биографичния филм е човек – не, пардон, икона като Фреди Меркюри. Тогава изискванията са съвсем различни.
Всички, които ще гледат филма „Бохемска рапсодия“, са виждали клипове, а вероятно са гледали и цели концерти на групата Queen. Те са запознати с уникалния, неповторим маниер на Меркюри, когато е на сцената.
Суперфеновете му пък са гледали и всички възможни интервюта и останали видеоматериали с негово участие. Те знаят какъв е акцентът му, леко заваленият му говор, познават зъбатата му усмивка, ексцентричния му избор на думи във всяко изречение. Наясно са и с повечето факти около биографията му.
И неслучайно – Фреди Меркюри е легенда, с която растат вече няколко поколения.
А филмът „Бохемска рапсодия“ прави огромната грешка да плъзне поглед по страницата му в Wikipedia, без да потърси драмата и детайлите зад неговата личност, позната на всички ни и точно затова толкова интригуваща.
Сценарият се движи по строга, до болка позната формула, по която се правят всички спортни филми в Холивуд.
Възход, падение и завръщане –
нашият герой постига успехи, те го главозамайват, следват драматични събития, катарзис и в края героят се завръща на върха.
Тази структура се е превърнала във формула, защото работи – тя въздейства ефикасно на публиката, когато е поднесена с автентичност и искреност от талантливи изпълнители. Но Фреди Меркюри не е Роки Балбоа. И неговият живот, неговата кариера, неговото неизмеримо наследство за света просто не може да се постави в подобни стереотипни рамки.
А в името на това да се придържа към тази формула, филмът допуска и крещящи фактологични грешки. Дори без да съм суперфен на Фреди Меркюри или Queen, знам, че легендарният фронтмен е диагностициран със СПИН в края на 80-те години на миналия век.
Кратка справка с Wikipedia показва, че става дума конкретно за 1987 година. Филмът решава да порази Меркюри с ужасната болест почти три години по-рано, за да покаже фамозното представяне на Queen на звездния благотворителен концерт Live Aid от 1985-та като символично възкресение на фронтмена.
По този начин се поставя удивителният знак в края на сценария,
стереотипното героично пътуване на главния персонаж е завършено. Явно никой от сценаристите не е осъзнал, че когато филмът е за личност като Фреди Меркюри, истината няма нужда от украсяване и всъщност е по-интересна от каквато и да е изпитана сюжетна формула.
За да е картината до край клиширана, личният мениджър на Меркюри – Пол Прентър, е илюстриран като едноизмерен злодей от сценария. С дяволити усмивки, подли лъжи и коварни планове, той разделя певеца от групата му и от близките му. Уволнението му е своеобразният момент на катарзис за Меркюри, след който той се сдобрява с приятелите си.
Звучи доста простичко, нали? Даже малко прекалено. А животът никога не е толкова прост – най-малко пък този на човек като Фреди Меркюри.
Дълбочина на личността му не придават и взаимоотношенията му с повечето поддържащи персонажи, които са сведени до архетипи.
Китаристът Браян Мей е гласът на разума във всяка сцена. Барабанистът Роджър Тейлър пък е вечният контрапункт и противник на Меркюри. Мери Остин, приятелката – и в един момент съпруга – на Меркюри пък е сведена до това да е винаги добронамерена муза за изключителния изпълнител.
Никой от тях няма свое собствено емоционално пътуване в рамките на сюжета – всички те са третирани от сценария като аксесоари към главния герой, а не като личности, не по-малко реални от самия него, каквито са. Единствената изкупителна черта на иначе посредствения филм е именно актьорското изпълнение на въпросния главен герой от Рами Малек.
Американският актьор от египетски и гръцки произход очевидно намира общо със своя герой – занзибарец с амбицията да бъде възприеман като англичанин.
Оттам нататък Малек заковава всеки един аспект от личността на Меркюри –
колоритното му сценично поведение, говора му, пеенето му, акцента му, полуигривия, полусрамежлив поглед, вечно търсещите очи.
Буквално всичко е усвоено и пресъздадено от актьора с цялата харизма, подобаваща на рок икона от края на 20 век. Затова е и още по-дразнещ фактът, че феноменалното му представяне е част от толкова стандартен филм – особено предвид това, че дори на екрана Queen говорят за това как искат да се различават от стандартното.
Сред най-интересните епизоди от действието е направата на самата легендарна песен „Бохемска рапсодия“. В него се вижда как групата си сътрудничи, как всеки допринася за завършения вид на песента и как защитават своето произведение от консервативни продуценти.
Ако лентата показваше повече именно от това – творческия процес, задкулисните действия, историите, които не са описани в Wikipedia, взаимоотношенията между членовете на групата – и въплъщаваше именно този експериментален, бунтовен дух, то щеше да е именно филмът за Фреди Меркюри, който бихме искали да видим. За съжаление, в този му вид „Бохемска рапсодия“ е просто среща с най-големите хитове на Queen в киносалон със страхотно озвучение и нищо повече.
За някои това може да е достатъчно, за да си платят цената на билета. Те вероятно ще заявят, че филмът ги е покорил със зрелищните си концертни сцени.
На тях трябва да се постави елементарния въпрос дали отиват на кино, за да гледат художествен игрален филм или скъпа възстановка на няколко концерта с Рами Малек на мястото на Фреди Меркюри. Въпросът изглежда напълно реторичен предвид факта, че реални концерти на Queen в оригинал се ремастерират и до днес с най-добрите аудиовизуални технологии на нашето време и се разпространяват по киносалоните в цял свят.
Такъв беше случаят през февруари у нас, когато в редица кина из страната, точно навреме за празника на влюбените на 14-ти, в ремастериран вид и с Dolby Atmos озвучение се излъчи оригинален концерт на легендарната група от 1984 година. Гледането на такова шоу е истинско музикално преживяване, но то, по естество и цели, е коренно различно от един биографичен игрален филм. А уж такъв се опитва да бъде „Бохемска рапсодия“ на Браян Сингър.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още любопитни новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
