З адържани лидери, сигнали за психологически натиск, финансови изнудвания и фанатизирани общности, изолирани от света - новините за опасни религиозни култове у нас зачестяват плашещо. Всеки нов случай повдига един и същ въпрос: как е възможно подобни организации да действат необезпокоявано с години и кой в държавата носи отговорност да ги следи и контролира?
Реалността у нас показва, че контролът често се задейства едва когато се стигне до полицейска акция и престъпление.
Регистрацията: Как се заобикаля държавният филтър?
По закон институцията, която дава официален статут на религиозните общности у нас, е Софийският градски съд. При тази процедура ключова е ролята на Дирекция „Вероизповедания“ към Министерския съвет – тя изготвя експертно становище дали дадена група отговаря на изискванията и дали уставът ѝ не застрашава националната сигурност, здравето или правата на гражданите.
Организациите със спорни намерения обаче отдавна са открили много по-пряк и улеснен път - Закона за юридическите лица с нестопанска цел.
Вместо през строгата цедка за вероизповедания, те се регистрират в Агенцията по впиванията за броени дни като фондации или сдружения. За параван ползват дейности като „културен обмен“, „личен развой“, „алтернативна медицина“, „йога“ или „благотворителност“. Тъй като Агенцията по впиванията проверява единствено формалната изрядност на документите, зад табелата на „център за духовни практики“ необезпокоявано може да изникне структура с елементи на култ.
Какво е отношението на традиционните вероизповедания?
Българската православна църква (БПЦ) и останалите традиционни вероизповедания у нас неведнъж са сигнализирали за опасността от нетрадиционни култове. Отношението на Църквите обаче е изцяло духовно и канонично, а не правно. Вярващите биват предупреждавани за опасни практики, но утвърдените вероизповедания нямат държавна власт или лостове, с които да забранят или ограничат дейността на подобни групи.
Кой всъщност следи за злоупотреби?
В България няма специализирана комисия или единна държавна институция, която превантивно да мониторира духовните и околорелигиозните движения. Затова контролът е разпокъсан между няколко власти и се задейства едва след конкретен сигнал:
- МВР и ДАНС: Институциите се намесват при данни за заплаха за националната сигурност, радикализация, имотни измами, трафик на хора или противозаконно лишаване от свобода.
- Прокуратурата: Разполага с правомощието да поиска заличаване на регистрацията на дадено НПО или вероизповедание, ако се докаже, че то развива противоконституционна или незаконна дейност.
- НАП и КПКОНПИ: Проверяват финансовите потоци и даренията, тъй като банковите сметки на тези организации често се захранват от „доброволни вноски“ на последователите им.
- Агенцията за закрила на детето: Сезира се при сигнали за деца, държани в изолация, възпрепятствани да посещават училище или лишавани от медицинска грижа.
Психологическата изолация: Капанът, от който трудно се излиза
Един от най-сериозните проблеми при разследването на подобни общности е трудността жертвите да потърсят помощ сами. За разлика от класическите престъпления, при които пострадалият незабавно подава сигнал в полицията, членовете на деструктивните култове често са подложени на дълбока ментална манипулация.
Механизмите на изолация от семейството, изграждането на чувство за вина и пълната зависимост от лидера водят дотам, че последователите доброволно скъсват връзките с външния свят. Дори когато са подложени на финансово изнудване или психологически тормоз, те възприемат външните институции и медиите като „врагове“, което прави работата на социалните служби и разследващите изключително трудна.
Празнината в системата
Слабото място на държавната машина остава сивата зона между гарантираната от Конституцията свобода на съвестта и реалната психологическа или финансова злоупотреба. В България членуването в култ или нестандартна общност само по себе си не е престъпление - законът санкционира единствено конкретните престъпни деяния, след като те вече са се случили.
В редица европейски държави съществуват специални държавни центрове и консултативни линии за борба с култната манипулация, които работят превантивно с близки на засегнати лица и оказват психологическа подкрепа на излезлите от такива общности. У нас подобна държавна подкрепа почти липсва, а тежестта пада върху неправителствени организации и близките на пострадалите, които често остават сами срещу добре организирани структури.
Докато превантивният контрол върху финансовите потоци и дейността на маскираните като НПО организации остава формален, обществото и институциите продължават да се движат след събитията - реагирайки едва тогава, когато скандалът вече е избухнал.
