Т емата за останките на един от най-великите български владетели отново застава в центъра на общественото внимание. Авторитетното гръцко издание Naftemporiki съобщава за историческо решение на Атина да предаде на София костите, за които се смята, че принадлежат на цар Самуил.
Този жест е на път да сложи край на десетилетни дипломатически преговори и процедури между двете държави. За българската история това е момент с изключителна символична стойност.
- Кой е владетелят, превърнал се в символ на съпротивата
Цар Самуил управлява България от 997 г. до своята смърт през 1014 г., въпреки че ръководи държавата де факто десетилетия преди официалното си короноване. Той застава начело в най-драматичния период за Първото българско царство, когато Византийската империя, водена от амбициозния император Василий II, поставя като своя основна цел пълното унищожаване на българската държавност.
Възходът на Самуил започва в смутните години след падането на източните български земи и столицата Велики Преслав под византийска власт през 971 г. Управлението поемат четиримата синове на софийския комит Никола: Давид, Мойсей, Арон и Самуил, известни като комитопулите.
Въпреки че четиримата братя си поделят властта над свободните западни територии, съдбата бързо отрежда водещата роля на най-малкия от тях. Давид загива при странни обстоятелства край Сълтина, застрелян от скитащи власи, а Мойсей пада убит при обсадата на Серa.
Третият брат, Арон, започва тайни преговори с Византия за самостоятелно управление, което кара Самуил да го обвини в предателство и да го екзекутира заедно с целия му род в местността Разбоище, като пощадява единствено неговия син Иван Владислав.
Дори след като остава единствен водач, Самуил дълги години отказва да приеме царската титла. Причината е спазването на държавната традиция: законните царе Борис II и брат му Роман са все още живи, макар и в плен. След бягството им от Константинопол Борис II е убит по грешка на границата от български стражар, а Роман стига до Видин и поема престола. Тъй като византийците са го скопили и той няма как да има наследници, Самуил го признава за суверен и поема поста главнокомандващ на войските. Едва след смъртта на Роман в затвора през 997 г., когато Крумовата династия окончателно прекъсва, Самуил е коронован за български цар в Преспа.
През своя военен път той организира редица бляскави кампании, но две битки запечатват завинаги неговото име в историята. Първата от тях е великата победа при прохода Траянови врата на 17 август 986 г. Младият византийски император Василий II нахлува с огромна армия и обсажда Средец (днешна София), но след три седмици неуспешни опити за пробив започва да се оттегля през Средна гора.
Самуил, заедно с цар Роман и Арон, залага перфектна засада в планинския проход. Българската войска връхлита върху изненаданите ромеи и ги унищожава почти напълно. В битката е заграбен целият императорски обоз, хазната и императорската шатра на Василий II, а самият император едва спасява живота си с шепа конници през тайни пътеки.
Кулминацията на този четиридесетгодишен титаничен сблъсък обаче е трагичната битка при Беласица на 29 юли 1014 г. Българският владетел построява мощна преградна стена (дема) в прохода край днешното село Ключ, за да спре ежегодните византийски опустошения. След месеци неуспешни челни атаки, ромейският генерал Никифор Ксифия открива обходен път през планината и удря българите в гръб. В настаналият смут Самуил е спасен от сина си Гаврил Радомир, който го качва на своя кон и го отвежда в безопасност в Прилеп, но войската претърпява поражение.
Воден от отмъщение за предишните си загуби, Василий II извършва едно от най-жестоките военни престъпления на Средновековието. Той заповядва около 15 000 пленени български войници да бъдат ослепени, като на всеки сто души е оставен по един с едно око, за да води останалите при техния цар.
Преданието и народните легенди от Огражден и Беласица разказват за последните часове на българския владетел. Според местния фолклор, когато ослепената армия започнала да се придвижва към Преспа, мъката на Самуил била толкова голяма, че той се качил на височина край планината и плакал три дни и три нощи без прекъсване. Според народното предание от неговите изобилни сълзи се образували Смоларските и Колешинските водопади, както и малките планински езера в подножието на Беласица, наречени от хората „Сълзите на Самуил“. Когато осакатената колона най-накрая стигнала пред погледа му на 6 октомври 1014 г., сърцето на царя не издържало на страшната гледка и той паднал повалeн от поразяващ сърдечен удар.
- Последният дъх и пътят към острова
След трагедията при Беласица цар Самуил се оттегля в Преспа, която по това време служи за една от столиците на залязващото, но все още борещо се царство. Според историческите извори, когато владетелят вижда ослепената си войска да се завръща, той не издържа на гледката, получава сърдечен удар и издъхва на 6 октомври 1014 г.
Тленните му останки са погребани в базиликата „Свети Ахил“ на едноименния остров в Преспанското езеро. Легендите и преданията от този регион разказват, че мястото е избрано, за да може владетелят да почива в сърцето на своите земи, далеч от досега на византийските завоеватели. С падането на Първото българско царство и изминаването на вековете базиликата потъва в развалини, а местоположението на владетелския гроб остава скрито за света.
- Откритието, научните доказателства и дипломатическият възел
През 1969 г. известният гръцки археолог проф. Николаос Муцопулос извършва разкопки в базиликата „Свети Ахил“ и открива четири саркофага. В един от тях той намира кости на мъж с височина около 160 см, починал на възраст около 70 години.
Научните изследвания показват серия от ключови доказателства. Антрополозите откриват следи от тежка фрактура на лявата лакътна кост, зараснала под ъгъл. Това напълно съвпада с историческите хроники, според които Самуил е ранен тежко в рамото и ръката по време на битката при река Сперхей през 996 г. Допълнително върху костите са намерени фрагменти от копринена дреха с извезани със златна нишка двуглави орли, каквито са носели само владетелите.
Въпреки категоричните данни, костите остават в Гърция, съхранявани в Музея на византийската култура в Солун. През десетилетията София отправя редица официални искания за тяхното връщане.
Основната пречка дълги години се състои в липсата на правна рамка за размяна на артефакти, както и необходимостта от съгласие от страна на Гръцката православна църква, тъй като останките са намерени в свещено място.
Десет малко известни факта за цар Самуил
1. Изгледите Самуил да поеме властта над България били малки – той имал трима по-големи братя (Давид, Мойсей и Арон), а в столицата на Византия зорко се пазели преките наследници на царския трон – Борис ІІ и Роман.
2. Началото на военната кариера на Самуил било блестящо. Още първите му походи през 977 г. в Мизия, Тракия, Македония, Тесалия, Елада и Пелопонес са много успешни – те били светкавични и победни. През 996 г. българския цар победил в битката при Солун, после навлязъл дълбоко в Гърция и стигнал чак до Коринтския провлак, но на връщане за пръв път опитал и вкуса на поражението – при битката при река Сперхий, където бил и ранен.
3. След над две десетилетия на победи и триумф, военният късмет на цар Самуил му изневерил. В началото на ХІ в., император на Византия вече бил Василий ІІ. Той започнал серия от амбициозни походи, с твърдата решимост окончателно да ликвидира Българската държава. През 1001 г. армията му нахлула в Мизия и след победен марш превзела Плиска, Велики и Мали Преслав. През 1002 г. през Солун Василий ІІ навлязъл с армиите си в южните български земи, възстановил разрушените от Самуил крепости и настанил в тях свои гарнизони, така постъпил и с Верея, Сервия и Воден, които превзел след упорита обсада. През 1003 г. разположил войските си около Видинската крепост. Обсаждал я 8 месеца, а след падането на Видин, Василий ІІ поел на юг, по поречието на река Морава, като разрушавал по пътя си всички български крепости и достигнал до Скопие. През 1004 г. нападнал лагера на Самуил край река Вардар и го опустошил. След превземането на Скопие, византийските войски обсадили крепостта Кракра, при Перник. В тази обсада Василий ІІ „изгубил не малко време и немалък брой войски“, както казва летописецът. Последните 10 години от царуването на Самуил били още по-кървави, разрушителни и разорителни.
4. Славните и победни години на Самуил го направили самонадеян и дори небрежен. Голямата храброст и гордост на владетеля, както и високото му самочувствие на опитен ветеран неколкократно довеждали до тежки поражения на войските му. Нещо повече – цар Самуил повтарял собствените си грешки, сякаш не си е взел никаква поука от тях.
5. Неспособността на цар Самуил да се поучи от грешките си се проявила не само във военното дело, но и в отношенията със семейството му. Корав и безстрашен воин, той явно е бил любящ баща с меко сърце. Бил родител на две дъщери. По-голямата от тях – Мирослава, се влюбила и завързала любовна връзка с пленения от баща ѝ Ашот (син на управителя на Солун – Григорий). Влюбената принцеса заплашила баща си, че ще се самоубие, ако не й разреши да се омъжи за избраника си. Самуил отстъпил и бракът бил сключен много тържествено през 998 г. Като сватбен подарък знатният пленник получил важната адриатическа крепост Драч, за която заминал, заедно с Мирослава. От там двамата отплавали с кораб за Константинопол, където предателството им било щедро възнаградено – Ашот получил титлата „Магистер“, а Мирослава придворната титла „Зости“. През същата година, при похода в сръбските земи цар Самуил пленил княз Иван Владимир. Втората дъщеря на българския владетел – Косара посетила затвора, където се намирал сръбския княз. Влюбила се в младия и хубав сърбин и го поискала за съпруг. Бащата склонил да направи този компромис спрямо предварителните си намерения, в резултат на което загубил новопридобитите територии на завзетото княжество.
6. След почти 16 години непрестанни поражения и лични разочарования цар Самуил намерил смъртта си, в резултат на последиците от собствената си неуспешна военна инициатива. Смята се, че при вида на ослепените си войници е получил инфаркт и след няколко дни – на 6.10.1014 г. починал.
7. Папагалът бил символ на Самуиловата династия и присъствал на герба ѝ. През 1969 г. солунският археолог Н. Мацопулос разкрил няколко погребения в църквата „Св.Ахил“, намираща се на едноименния остров в Преспанското езеро. По време на разкопките от единия гроб бил изваден скелет на възрастен мъж, главата на който била поставена върху „възглавница“ от 3 керемиди, обвити в златотъкан плат. Човекът бил облечен в позлатена ризница, а под нея – в бродирана със злато дреха, по която преобладавали фигурите на папагали. От византийските хроники е известно, че папагалът бил родов символ на Самуил.
8. Цар Самуил изпитвал огромно преклонение пред личността на Св. Ахил. Мощите на Св. Ахил се пазели в крепостта Лариса в Тесалия. Цар Самуил обсаждал Лариса цели пет години – от 977 до 981 г, докато крепостта паднала и той получил светите мощи. Специално за тях построил величествена базилика в столицата Преспа и ги положил в нея. Понастоящем гробницата на цар Самуил не се поддържа, а надписът „Цар на българите“ е изтрит. Край Самуиловия са открити още три саркофага. Атрибутирането на останалите е по косвени данни и според мнението на откривателя им – проф. Мицопулос не е изключено в другите гробни съоръжения да са положени цар Гавраил Радомир (първородния син на цар Самуил, загинал през 1015 г.) и цар Иван Владислав (племенник на цар Самуил, загинал през 1018 г.).
9. Още едно доказателство на твърдението, че гробът в базиликата „Св.Ахил“ е на цар Самуил е следата от рана на лявата ръка на погребания. При огледа на скелета антрополозите са установили, че лявата лакътна кост е чупена, а впоследствие е заздравяла накриво, под ъгъл от 140 градуса. Това е раната, за която свидетелствали хронистите, в писанията си за битката при река Спирхей.
10. Почти 40-годишното управление на Самуил е един непрекъснат подвиг и заслужава не само познаване, но и най-голямо възхищение. Векът на цар Самуил безспорно е една от най-героичните епохи в Средновековната ни история. След падането на Преславското царство, Самуил е този, който оглавява народният гняв и жаждата за свобода и независимост. Византийските хронисти (големи скъперници на похвални думи за личности, които не са ромейски сановници) са написали, за него:“непобедимият по сила и ненадминат по храброст български цар Самуил“.
Добави ни в предпочитани източници в Google
