Доверие, легитимност, представителство: Трите кризи на България

П реди броени дни излезе новото изследване на маркетинговата и социологическа агенция "Алфа рисърч", озаглавено "Обществени нагласи". Ноемврийското му издание съвпадна с изпълването на шест месеца от съставянето на редовно правителство. Картината, която изследването чертае, е нерадостна. Това коментира Явор Сидеров за Deutsche Welle.

Най-големият спад от 1989 насам

Може да се каже, че доверието в политическото в България бележи най-голям спад за всичките тридесет и четири години от 10 ноември 1989 насам. Битуваме в тройна криза - на лидерството, на представителността и в крайна сметка, на легитимността. А това вещае тежки дни за българската демокрация. В момента на националната сцена няма политик, който да се радва на по-голямо одобрение, отколкото неодобрение - единственото частично изключение тук е президентът Румен Радев. Няма и нито една политическа формация, която да се опира на достатъчна подкрепа, за да е в състояние да прокарва крайно необходими, но непопулярни реформи. Няма и помен от електоралната активност, която бележеше върхове и спадове, но придаваше жизненоважна легитимност на българския преход. Готовност да гласуват изразяват едва около една трета от българските граждани, които имат право на това. В допълнение: петнайсет процента от тях не са решили за кого биха дали гласа си, ако днес имаше избори. С други думи, партиите и лидерите им си поделят територия, която се свива с почти видими темпове и достига санитарен минимум, под който нещата стават несъстоятелни. В тези 34 години сме имали кризи на доверието, на легитимността и на представителството, но никога трите едновременно и никога толкова дълбоки, коментира Сидеров. 

Феноменът Румен Радев

Единствено президентът постига процентно по-голяма популярност, отколкото непопулярност, но с малка разлика между двете. Ако резултатът му може изобщо да се брои за успех, той се случва на фона на голямата непопулярност на останалите политически лидери и държавни мъже. Слаба утеха дори за поддръжниците му. За целия период от юли 2020 до юни 2023 неодобрението за Радев далеч е надхвърляло одобрението - средно с двайсет-трийсет процентни пункта. Одобрението за него започва да расте едва след съставянето на редовно правителство. Тоест, ако една от основните цели на сглобката е била да го извади от политическо обращение, то тя не е постигната. Напротив - Румен Радев беше изваден само и единствено от управленско обращение, и то на твърде висока за противниците му цена. Може да се каже, че ПП-ДБ и ГЕРБ всъщност спасиха Радев, като го измъкнаха от управленските каши. По подобен начин ПП спасиха Борисов, когато го арестуваха по нелеп начин, казва още коментаторът за Deutsche Welle. 

Нещо повече, лидерите на сглобката и новото старо лице на българската политическа сцена - Делян Пеевски, бележат рекордно ниски нива на одобрение за действащи политици. При това много от тях са в разцвета на силите си. Повечето дори не са достигнали средата на професионалната си кариера. Изключение прави само Борисов. През годините сривът в популярността на Народното събрание съвпадна с възхода на ГЕРБ. И макар сега партията на Борисов да е в относителен упадък, от това не последва възвръщане на жизнеспособността на парламентаризма. Вече седми парламент дълбае дъното - процес, който има ясен генезис в стила на управление на Борисов, но който по никакъв начин не бе спрян, а се задълбочи след серията провалени избори и служебни правителства. Основните изводи са първо, че принципите имат значение и второ, че разликата между лекарство и отрова е в дозата. Дефицитът на доверие, на представителност и на легитимност е резултат от хроничното разочарование на гласоподавателите от всички актуални играчи и именно в него се крие най-голямата опасност за политическото и конституционно устройство на страната, коментира Сидеров.

Там, където политиците виждат необходимост от компромиси и диалогичност, избирателите виждат безпринципност, съглашателство между доскорошни врагове или направо "обръщане на палачинката". Там, където лекарството за многото пороци на българската политическа система трябваше да бъде компромисът, дозата беше многократно надхвърлена и то се превърна в отрова. С други думи, медикаментът, който лекарите предписаха на болника такъв, какъвто го завари необходимостта от редовна грижа, беше крайно необходим, но сега заплашва да го убие. Дозата е пределно голяма дори за най-издръжливия организъм. Страничните ефекти са очевидно непоносими, а симптомите на наближаващ край - отчетливи, посоча още Явор Сидеров.

Какво трябва да се направи?

Очевидно за избирателите не работи аргументът, че носенето на отговорност изисква подобни компромиси с принципите. Дали трябва да се правят компромиси и докъде е отделен въпрос. Пак сме в задънена улица. Нещо трябва да ни изведе от там, но избирателите, поне тези, които са отговорили на анкетата на "Алфа рисърч", не са съгласни с посоката, която пое политическата ни класа в търсене на решение, посочва авторът на Deutsche Welle. Тъй като предходната ситуация - чести избори, кратки и неработещи парламенти и служебни правителства също не беше отговор на проблемите, остава един-единствен изход. Политиката от принципни позиции трябва да намери път към негласуващите. Политиците следва да ги убедят в смисъла от участие и да отвоюват обратно територията на политическото, коментира той

Този подход отнема време, минава през мъчителния за България процес на реидеологизация, на партийно строителство ("няма хора" и т.н.) и вероятно звучи безобразно наивно в партийните централи, свикнали на твърди ядра, макиавелизъм и изборна корупция. Алтернатива няма. Тоест има, но тя е прекалено зловеща, за да я броим като такава. Иска ми се да вярвам, че никой сериозен играч вътре в страната не иска да види края на демокрацията. Време е за отрезвяване, посочва авторът на коментара. 

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция на ДВ и на Vesti.bg като цяло.