М алцина биха признали, че филмът "Дневникът на Бриджит Джоунс" от 2001 г. е любимият им филм, но ако вземат в ръце изтърканото копие на романа от 1996 г., трудно биха го оставили. Бриджит Джоунс може да е невротична, абсурдна и затънала в патриархата, но е адски забавна от всяка героиня на Сали Руни, която пие черно кафе и се притеснява от Маркс, съобщи CNN.
(Във видеото може да научите повече за: Кой е бащата в „Бриджит Джоунс: бебе на хоризонта”?)
Въпреки това идва момент, в който трябва да оставим, дори най-любимите си герои. Това време е настъпило за Бриджит - или по-точно за нейния аватар на големия екран. Третият филм, "Бебето на Бриджит Джоунс" от 2016 г. (който последва продължението от 2004 г., "Бриджит Джоунс: На ръба на разума"), беше достатъчно приятен, но остави у мен усещането, че съм напълнила чинията си твърде много пъти на вкусен, но претрупан бюфет. Бях сит. Беше време да оставя вилицата на масата.
"Fond though I am of Bridget and her comrades, I’m not convinced it’s a good idea," writes @HolstaT. "It is, however, a truth universally acknowledged that a trilogy that generates more than $760 million...is destined to become a tetralogy" https://t.co/hFmoa4ynZ1
— CNN Opinion (@CNNOpinion) April 11, 2024
Все пак всепризната истина е, че трилогия, която генерира повече от 760 милиона долара в световния боксофис, е обречена да се превърне в тетралогия. (Също така е общоприета истина, че всяко писание, в което се споменава Бриджит Джоунс или някоя адаптация на Джейн Остин, трябва да съдържа фразата "това е общоприета истина", така че това е отстранено).
Рене Зелуегър и Хю Грант ще се превъплътят в ролите на Бриджит и бившия ѝ развратник Даниел Клийвър заедно със звездата от "Един ден" Лео Уудъл за четвъртата част на поредицата - "Луд по момчето".
Макар да обичам Бриджит и нейните другари, не съм убеден, че това е добра идея.
Поради разминаването във времето между книгата и нейната адаптация ("Луда по момчето" е публикувана през 2013 г.) много от шегите, на които романът държи (Бриджит се бори със социалните медии! Бриджит и онлайн запознанствата!), са направени в третия филм, което оставя изключително малко място за маневриране. Марк Дарси е мъртъв, което вещае нещастие за феновете на Колин Фърт, но Даниел Клийвър се завръща, което вещае удоволствие за феновете на второто действие на Хю Грант.
Оценявам ползата от консервирането на Дарси и повторното въвеждане на Клийвър (комедията изисква хаос), но се притеснявам за комедийния потенциал на Бриджит след менопаузата. Не че жените на тази възраст не могат да бъдат смешни, очевидно могат. Само че едно от най-сърдечните неща в третия филм беше, че 43-годишната Бриджит, която през 30-те си години беше очарователно луда, си е подредила живота. Тя все още си беше Бриджит, но беше самоуверена и компетентна. Има обратен потенциал за смях, след като героите еволюират, и бих предпочел да я оставя така, отколкото да инжектирам злонамерени сили в живота ѝ, за да разклатя нещата.
BRIDGET JONES'S BACK pic.twitter.com/qj2nSPwFuZ
— cine culture (@cinesculture) April 9, 2024
Не мисля, че оригиналният 32-годишен сингъл може да бъде подобрен за чисто радостно четене и гледане. Едва след като тя се появи, осъзнахме колко гладни за смешни водещи дами сме били. Литературата е пълна с безумни мъжки комедийни герои - Бърти Устър, Ейдриън Моул, Хари Паджет Флашман, Уилям Бут - но преди Бриджит сравнително безсмислените жени рядко бяха основната атракция. Те са били глупавите аксесоари на героинята. Мисис Бенет може и да е била най-забавният персонаж в "Гордост и предразсъдъци", но не е била звездата.
Бриджит Джоунс промени това. Често се оплакват, че както книгите, така и филмите заобикалят феминизма - дори авторката Хелън Филдинг призна, че е шокирана от първата част в ретроспекция - но те също така го прескочиха. Смисълът на феминизма не е в това да се налагат невъзможни стандарти на жените, а в това да се даде на всеки еднаква свобода да бъде себе си. Смисълът на писането не е да създаваш герои, които са съвършено балансирани човешки същества, а хора, с които искаш да прекарваш време. Да, манията на Бриджит да промени теглото си, както и да внимава каква храна приема, не е пътна карта за отлично психическо здраве, но тя отразява най-релевантните неврози на 90-те години на миналия век. И беше толкова, толкова забавна.
Най-разочароващото нещо в Бриджит Джоунс винаги е била реакцията към нея, особено към образа на Рене Зелуегър. Основната шега, която не се пренесе на големия екран, бяха оплакванията на Бриджит от осезаемо скромното ѝ тегло.
Когато се появиха филмите, и режисьорите, и зрителите приеха очевидно изкривената самооценка на Бриджит за чиста монета. Един от мъжете рецензенти посвещава няколко реда на "масивно издължените" бедра на Рене Зелуегър и "страхотното ѝ дупе", "величествено като потъващ галеон". Няма нищо лошо във величествената задница, но тази на Зелуегър едва ли може да се определи като "страхотна" в смисъла на измеренията.
Renee Zellweger is coming back as Bridget Jones for a fourth film. https://t.co/DzqPqxZLI0
— NBC News (@NBCNews) April 10, 2024
Почти сигурно ще гледам "Mad About the Boy". Ще гледам почти всичко на кино, стига да не е скучно, и съм толкова податлив на завръщането на Хю Грант към подлото величие, колкото и следващото хилядолетие, чието първо запознанство с ругатните е станало благодарение на "Четири сватби и едно погребение". Но след като прекарах по-голямата част от този следобед в радостно препрочитане на "Дневникът на Бриджит Джоунс" и препратки към клипове от филма от 2001 г. (жизненоважно проучване, разбирате ли), не си поемам дъх за класика.
Текстът е коментар на Холи Томас за CNN.
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
