В секи път, когато имахме “Час на класния ръководител” си говорехме, оплаквахме се на класната от учители, мрънкахме за оценки, общо взето, обсъждахме какво ли не. Имаше обаче и още нещо.
Всеки път към края тя казваше “В еди-кой си театър ще има това представление, искате ли да ходим?” И почти всички винаги се съгласявахме, често без въобще да знаем какво и кого точно ще гледаме, но ходехме, това си беше нашето време извън училище.
Има няколко постановки, които гледах именно на тази възраст - 15-16- годишна и които са оставили отпечатък в мен завинаги.
Как едно недоволство се превръща в каузата "Майко Мила!"
Една от тях беше “Даскал”- моноспектакъл на Велко Кънев в Народния театър. Тогава не си спомням да имаше предупреждение за изключване на телефоните, но, ако трябва да съм честна, не си спомням и някой да ни е карал насила да ходим на театър.
Ходеше се, защото ти се ходи, мълчеше се, защото така са ни възпитавали и дори и не сме си помисляли да обсъждаме нито актьорите, нито каквото и да било друго по време на представлението. Отиваш и гледаш. Толкоз.
Никога няма да забравя тази тишина в залата. Пиесата разказва за учител, на когото му е писнало от незнанието на учениците му, от несериозността и глупостта им и в един ден просто му кипва и ги избива всички до един. За мен Велко Кънев беше пример. Един от най-светлите.
Той наистина живееше на сцената. Не играеше, не се правеше, беше там плътен и жив само веднъж, само тази вечер, тук и сега. Накрая на пиесата персонажът му казва “Вие наистина ли си помислихте, че бих могъл да направя такова нещо? Всеки учител обича много учениците си. Никога никой от нас не би сторил това”.
Просто си спомням как замръзнах. Зад мен стояха класната ми по история и госпожата ми по география. Хвана ме срам за всички пъти, в които сме ги разочаровали и сме били шумни, незнаещи и досадни. Искаше ми се да се кача на сцената и да му благодаря, и след това да се извиним всички дружно на нашите си учителки.
Представлението свърши, тогава между другото, я нямаше и модата със ставането на крака. Ставаше се, когато наистина спектакълът е бил изключителен, а не за щяло и нещяло. Въпреки това след втория, или третия поклон, не помня, всички бяхме станали, защото наистина беше велико. Тръгнахме си в тишина, всеки с неговата си буца в гърлото и май почти нищо не си казахме освен “Чао, до утре.” Има такива моменти. Те са най-ценните. Тръгваш си от филм, театър, изложба и просто си мълчиш, нямаш нужда веднага да седнеш и да обсъждаш кой какъв бил и какво било, просто си благодарен, че си дошъл и си бил съучастник, не просто свидетел.
Казах си: “Как ми се иска и аз така да правя. Да съм на сцена и след това хората да се чувстват поне с една идейка променени. Нещо в тях да се отключи.” Велко Кънев бе моят ключ.
Опитах веднъж - не стана, но след това ме приеха и едно от първите представления, които отидох да гледам още два пъти беше именно “Даскал”. Изводът е, че, колкото и малка да е сцената, градът, или, което и да е, смисъл винаги има, защото не знаеш на кого ще попаднеш.
Винаги има някой, който да слуша с отворени уши и да вижда с отворени очи, а след това поне да опита да поеме щафетата, която носи смисъла.
За вдъхновението, по-силно от страха
Стани един от Вдъхновените, изпрати историята си тук.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още актуални новини и любопитно съдържание от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
