"Животът е като кутия с шоколадови бонбони. Никога не знаеш какъв точно ще ти се падне"
От филма "Форест Гъмп"
Докато седи на една пейка и говори с непозната жена, един от любимите филмови персонажи - Форест Гъм казва крилатата фраза за бонбоните и шанса в живота.
И е напълно прав - шоколадът може да бъде толкова сладък, че да горчи. А понякога, вкусът му е само горчив. Така е и с предизвикателствата, които понякога съдбата отправя към нас, Докато разберем какъв е вкусът, който са ни оставили, трябва да мине време.
Пример за това е историята на Борислав Ангелов.
Той губи майка си в ранна детска възраст, а баща му така и не се появил. Борислав попада в системата на институциите за деца, лишени от родителска грижа - първо във Велико Търново, после в Стражица. Той не успява да завърши училище и след като става на 18, се мести в столицата.
„Имах познат в София и се преместих. Живеех в център за временно настаняване. Продължих образованието си в Професионалната гимназия по текстил и моден дизайн.
Тъй като учех, имах привилегията да остана за по-дълго време в центъра. Самата институция има доста добри практики – не само подслон, помагат ти в намирането на работа, например. Ако решиш да продължиш да учиш, също ти подават ръка. В самата институция те хранят и ти дават някакъв шанс да стъпиш на краката си”, разказва Боби. Но признава, че тогава не се възползвал от шанса, който получава. Той не успява да взема втората си матура и въпреки че има планове да продължи с образованието, няма време за "поправка". Срокът, в който трябва да напусне центъра за временно настаняване е дошъл.
Така, напълно сам, без родители и роднини, на които да разчита, Боби попада на улицата. "Около три месеца спах в изоставени блокове в „Надежда”, споделя Боби за този горчив момент от живота му. Въпреки това обаче, когато се връща назад, той не търси съчувствие, а проявява самокритика. "Не съм мислел, че ще стигна до това ниво. Но мога да обвинявам само себе си за това, че се е случило защото в такъв момент трябва да се стегнеш и да поемеш нещата в свои ръце, а аз се бях „отпуснал”. Бях се повел в не добра компания, неподходяща за мен. И всичко това ме срина. Бях в нещо като депресия".
Боби живее в изоставените блокове и ходи два пъти в седмицата да се нахрани и изкъпе в центъра за временно настаняване, в който пребивавал преди. За останалите дни от седмицата Боби казва само: „Намирах някакъв начин да се изхранвам”.
Един ден открива друг център за временно настаняване в квартал „Захарна фабрика”. Там намира подслон, но ситуацията му не се променя коренно.. „Не бях добре, защото нямах работа. Едвам-едвам намирах начин да се издържам”, споделя той.
Този период обаче го научава, че: "В живота имаш два избора – или да поемеш по този път, по който не трябва, или да стане човек от теб. Всичко зависи от теб”.
Денят, в който осъзнава, че в ръцете си „държи” този избор, а с него и своето спасение, е денят, в който се запознава с Виктор Кирков. Боби живее в центъра за временно настаняване в „Захарна фабрика” и от време на време ходи в другия – онзи, в който първо постъпил, за да се храни. Точно там, между сервирането и отсервирането, чува момчетата да говорят за някакъв отбор по футбол.
„Някакъв човек отишъл в центъра и търсел момчета за футбол. И на мен ми стана интересно и попитах какъв е тоя човек, искам и аз да се запозная с него и аз да се включа в проекта. Момчетата казаха, че мога да се запиша. Обаче за мое щастие Виктор дойде директно в центъра, в който живеех, и се запознахме”, спомня си Боби и разказва: „Спомням си все едно беше вчера. Бяхме в стаята на директорката и Виктор ми разказваше за „Отбор на надеждата“. Повечето момчета бяха малко песимисти, че нямало да се получи, защото много хора правят проекти, за да печелят пари за себе си и се възползват от изоставени деца. Тогава обаче Виктор ми вдъхна голямо доверие".
Така Боби става част от Отбора на надеждата.
Стартира подготовката за Световното първенство за бездомни в Мексико Сити. Годината е 2012. България за първи път ще се включи със свой отбор. На тренировките Боби полага усилия, дава всичко от себе си, за да оправдае гласуваното му доверие. Спазва желязна дисциплина, което впечатлява Виктор и треньора Методи Здравков.
На това първенство отборът ни е абсолютен дебютант и се класира на 14 място от 43 отбора.
След турнира, животът на Боби се променя.
Той се връща в България и успява да си намери работа - занимава се с поддръжката на Софийската синагога.
Излиза на квартира, взима втората си матура и сбъдва една своя мечта - да бъде приет във висше учебно заведение. Кандидатства социална педагогика и е приет да следва във Велико Търново.
Това обаче далеч не е краят на неговата история.
Боби успява да се установи в... Лондон. Първоначално не говори добре езика, но се записва в колеж, където успява да вземе сертификат.
Днес Боби работи в най-популярния индийски ресторант в Лондон. И има следваща мечта - да има център за подпомагане на хора, които също като него са били в нужда, това да бъде място, където хората с по-различни - и специфични потребности да могат да се социализират, да получат помощ и подкрепа, за да могат в даден етап да си помогнат и сами.
Той знае, че пътят е дълъг, но е готов да го извърви.
Това, което го вдъхновява е чувството за отговорност. "Не искам да разочаровам хората, които са повярвали в мен", допълва още той.
"Искам да покажа на всички, че ако паднеш - има как да станеш". Така завършва историята на Боби, която обаче ще бъде с продължение. А вкусът й - вече не е горчив.
.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още актуални новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram
