Д енят е 1-ви декември.
Навън е студено и мрачно, а софийските улици са по-скоро празни.
Пренаселено е единствено в търговските центрове, където пропусналите „черния петък” се възползват от „черния уикенд”.
При други обстоятелства не бих си помислила и за миг да стъпя там, но отивам. А единствената ми мотивация е огромното желание най-сетне да вляза в киносалона и да гледам „Доза щастие”, след като само седмица по-рано прочетох на един дъх автобиографичната книга, вдъхновила създаването на филма.
„Падение и спасение” е роман, към който няма как да останеш безразличен.
Оставяме настрана литературните му качества. На първо място те докосва личната история, разказана по толкова открит и непринуден начин, че изведнъж сякаш ти сам преживяваш всичко, описано от Весела Тотева.
„Падение и спасение” не те остава да спиш, докато не стигнеш до последната страница. Ето защо препоръката ми е да се захванете с прочитането на книга в някой почивен ден.
Не си мислете обаче, че ще успеете да заспите и след като оставите романа на Весела Тотева на рафта с вече прочетените ви книги.
Не. Тази история става част от теб и отвежда съзнанието ти на толкова различни места, за които никога не си предполагал, че съществуват. Тази история провокира дълбок размисъл върху теми, които често остават на заден план.
„Падение и спасение” повдига темата за наркотиците. Нещо, за което хората предпочитат да не говорят. Не защото няма какво да кажат. Просто ги е срам, страх, а може би се притесняват от това, което ще си помислят останалите.
В обществото ни за съжаление има много такива теми. Свикнали сме да не обсъждаме нещата, които не са наред. Свикнали сме да прикриваме лошото зад едно изкривено и непрофесионално замаскирано добро.
Без да се говори за онова, което не върви, няма как да има прогрес, нито добра перспектива.
След прочитането на „Падение и спасение” имах известни съмнения относно това дали искам да гледам и филма, дело на актрисата, сценарист и режисьор Яна Титова.
Истината е, че съмненията бяха мимолетни.
Щом влязох в киносалона тази неделя, мигновено ме обзе върховно щастие. Видях голяма част от местата заети, което е рядкост за световни продукции, а за български – още повече.
Не съм кино критик, но и да бях, не мога да си представя дали щях да намеря думите, с които да опиша изживяването, наречено „Доза щастие”.
Филмът е артистичен, достоверен, на моменти абстрактен. Актьорската игра на Валентина Каролева е изумителна. Едва ли има човек, който по-добре би изиграл ролята на Весела от Валя.
Тя е толкова емоционална, истинска и потопена в образа си, че и за миг не можеш да се усъмниш в нейните качества.
Валя е истинско бижу и успява да разкаже историята на Весела, подкрепена от силен актьорски, режисьорски и продуцентски състав, по най-добрия начин.
„Доза щастие” е нещо, което трябва да се изживее.
Не одобрявам израза, който често чуваме: „Подкрепете българското кино”. Не защото не съм съгласна, а защото според мен „подкрепата” трябва да се изрази по различен начин.
Не само в леене на суперлативи и хвалебствени слова, само защото най-сетне „нещо българско” се е появило, а и в една градивна, обоснована и безпристрастна критика.
„Доза щастие” има моето възхищение и дълбоко уважение.
А колко струва една доза щастие? Точно един живот.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още любопитни новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!