Обичах те, когато заблестя
свободата над твойте балкани,
кога над твойте пепелища, рани –
живот разкошен буйно зацъфтя. (из „България”, 1899г.)
27 ноември 1919г., София
Първата световна война вече е в историята.
Радостта от победата за някои е в пъти по-нищожна от тъгата на онези, за които загубите тепърва предстоят.
А България, по стечение на обстоятелствата, принадлежи към втората група.
27 ноември, до този момент отбелязван като празник на бойната прослава в чест на последните победоносни битки на българската армия край Пирот, предстои да бъде запомнен с много по-мрачно събитие.
Макар и да не се упоменава в нито един официален източник, подписването на Ньойския договор именно на тази дата никак не изглежда случайно.
Финансовите и военни загуби за българската държава след подписването на договора в парижкото предградие Ньой сюр Сен са огромни.
Това, което успява да жегне сърцето на всеки българин обаче, са човешките загуби. Всички онези хора, които заедно с отнетите по клаузите от договора територии остават извън границите на България.
Голяма част от тях не успяват да се върнат никога.
В деня на подписването на Ньойския договор в софийската църква „Света Неделя” се отслужва панихида за загиналите по бойните полета по време на Първата световна война.
След края на службата, водени от чувства на отчаяние, безнадеждност и в търсене на утеха, много хора от тълпата инстинктивно решават да потърсят рамо, на което да поплачат.
Изборът е само един.
Докато вече утвърденият писател Иван Вазов, тогава на 69-годишна възраст, се намира в „Юнион клуб” със своя приятел професор Иван Шишманов, на няколко крачки от своя дом, той все още не подозира за тълпата, която се е насочила към него, търсейки подкрепа.
„Траурното” шествие устремено настъпва към къщата на дядо Вазов – поета, възпял красотите на българската природа в редица свои произведения.
Организацията на похода към Вазовата къща е спонтанна.
Изострените емоции и тъгата от научаването за подписаната „смъртна присъда” на Западните покрайнини и Беломорието несъзнателно подтикват тълпата да потърси утеха при поета, който само два месеца по-рано пише следното:
Не, не ще остане тъй до края –
има правда, висша правда има:
след нощ утро иде, май след зима...
Позволи ми, Боже, да дотрая,
дух убит да видя пак подигнат,
жизнен лек на тежки рани турен:
жилав си, народе, непостигнат
по търпеж и мощ в живота бурен!
Виждайки множеството да се задава, трепетно очаквайки поета пред неговия дом, Вазов се появява на ъгловия прозорец на легендарния „Юнион клуб”.
Съзирайки поета, сред тълпата настава гробна тишина, а думите на Вазов отекват в пространството:
„Благодаря ви, добри българи за овацията, която ми правите. С бодър дух трябва да посрещнем ударите на съдбата, без да се отчайваме, без да изпадаме в униние. Да бъдем всички убедени, че ще превъзмогнем нещастието си и ще създадем наскоро една нова, единна и мощно духовна България! Не се отчайвайте! Жив е българският бог!"
Силите не позволяват на Вазов да продължи с речта си. Но само тези думи били достатъчни, за да накарат хилядите насъбрали се хора да коленичат, ридаейки, и да запеят Вазовата песен „Новото гробище над Сливница”.
Дядо Вазов няма как да помогне по никакъв друг начин освен с думи, които да сгреят душите на обидения и потъпкан народ.
Поетът може и да не е имал власт над политическите събития, но е имал символична власт върху хората.
Крайно различен от своя брат по слово – Ботев, но все пак успял да предизвика възхищението и любовта на хората.
Днес Сопот и цяла България честват 169-годишнината от рождението на патриарха на българската литература, на човека, обрисувал красотата на родината почти толкова добре, колкото и всеки един художник.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още актуални новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
