В сички знаем думата „заплата“, но наистина ли древните войници са рискували живота си за шепа сол? Историческите извори разкриват неподозряната истина за парите, с които Рим е купувал лоялността на армията си.
Широко разпространено е схващането, че чуждоезичната дума за заплата (salary) произлиза от латинското salarium, тъй като на римските войници понякога е било плащано с истински блокове сол.
It's an attractively neat idea. But when it came to paying Roman soldiers, coins did the job admirably. @Macquarie_Uni https://t.co/IYsJvX81MP
— The Conversation - Australia + New Zealand (@ConversationEDU) September 3, 2026
Sal, латинската дума за сол, наистина се среща в редица съвременни термини, свързани със солеността, а дори и в наименованията на храни като салама.
И макар тази идея да звучи привлекателно и елегантно, тя крие сериозни исторически неточности. Ето какво всъщност знаем за начина, по който са получавали възнагражденията си римските бойци.
- Ценна колкото солта
Съществуват безспорни доказателства, че солта е била изключително ценна и масово използвана стока в дълбока древност. За общество без съвременни хладилници тя е играела ключова роля за съхранението на храната (особено на месото и рибата). Освен това е била лесна за транспортиране, така че не е изненадващо защо хипотезата войниците да са получавали сол вместо пари е придобила такава популярност.
Новозеландският учен и специалист по класическа филология Питър Гейнсфорд посочва, за думата наистина произлиза от латинското salarium, което се превежда като „стипендия или парична издръжка“.
Гейнсфорд обаче подчертава, че макар да съществува езикова връзка между salarium и sal (сол), липсват каквито и да било исторически доказателства тази връзка да се дължи на плащания в натура с лечебния и хранителен кристал.
- Лоялността на легионите
Наличните исторически извори показват, че на римските войници е плащано основно в монети – най-вече сребърни. Тези монети често са носели изображения с военна тематика.
Изключително разпространени са били монетите с лика на Фидес – богинята на верността и взаимното доверие, придружени от надписа fides militum, означаващ „лоялност на войниците“.
Древноримският историк Тит Ливий твърди, че държавата поема отговорност за редовното изплащане на възнагражденията на армията през 405 г. пр.н.е. Той не посочва точната сума, а само че от този момент нататък издръжката става държавна политика.
Това плащане се е наричало stipendium (стипендия). До този момент войниците са участвали във военните походи изцяло за своя сметка.
Изплащането на тази сума е ставало на три вноски през годината. От нея обаче предварително са удържани пари за дрехи, храна и дори за погребални съоръжения, преди войникът да получи крайната чиста сума.
Повече от три века по-късно, около 50 г. пр.н.е., Юлий Цезар удвоява тази издръжка до 225 денара годишно. По онова време един хляб е струвал около четвърт денар.
Към края на втори век от новата ера сумата вече достига 600 денара. Това са били базовите възнаграждения за обикновените пехотинци (легионери). Центурионите и останалите офицери са получавали значително по-високи суми.
- Бонуси за императорска милост
С течение на времето обаче основното възнаграждение престанало да бъде достатъчно. Проблемите с инфлацията, особено през трети век, принудили войниците да изискат повече пари.
Така започнали да се изплащат извънредни суми, известни като donativum (по същество извънреден бонус). Тези премии чувствително увеличили общия доход на войниците.
Бонусите са се изплащали ежегодно и са обвързвали лоялността на армията пряко с конкретния владетел. Императорите отлично разбирали, че намаляването или отказът от тези плащания може да доведе до бунт и преврат.
Когато император Септимий Север (управлявал в периода 193–211 г.) лежал на смъртното си легло, той дал на синовете си съвет, който отлично илюстрира тази зависимост: „Живейте в съгласие, обогатявайте войниците и не се грижете за останалите“.
- Другите привилегии на службата
След като даде военна клетва (sacramentum), от римския войник обикновено се е очаквало да служи 25 години.
Редовният доход обаче, съчетан с възможността за солидни бонуси, е правил военната служба изключително привлекателна за мнозина. Имало е и други финансови предимства.
При пенсионирането си войниците са получавали praemia militiae – еднократна сума от 3000 денара (12 000 сестерции) по времето на император Август (края на първи век пр.н.е.). С течение на времето размерът на тази премия също нараствал.
През четвърти век (а вероятно и по-рано) на войниците са се отпускали и допълнителни дневни пари за храна, облекло и оборудване, финансирани от специален данък (annona militaris).
- Древната инфлационна криза
Кризата със сребърното съдържание във валутата през трети век довела до това войниците да загубят доверие в нейната стойност.
През четвърти век, по време на управлението на император Константин Велики (306–337 г.), започнало сеченето на нова златна монета, наречена solidus (солид).
Солидът тежал 4,5 грама и заменил по-ранния aureus (ауреус), който бил с тегло 7,5 грама. Новата монета се превърнала в най-надеждното разплащателно средство в римския свят за следващите 1000 години.
Войниците били основните получатели на тази валута, поради което съществува популярно предположение, че съвременната дума за войник в редица езици (soldier, soldat) произлиза именно от solidus.
Въпреки това, както и при хипотезата за солта и заплатата, няма преки и безспорни доказателства, че наименованието на войниците произлиза директно от името на златната монета.
- Зрънце истина
Хиляди думи в съвременните европейски езици имат своя произход от латинския и старогръцкия. Връзката между думата за заплата и латинското salarium е точно такъв пример.
Свойствата на солта да консервира я правят жизненоважна стока за античността. По време на военни кампании и в казармите тя е била абсолютна необходимост.
Няма обаче нито едно историческо доказателство, че римските войници са получавали възнаграждението си в сол. Монетите са си вършели работата повече от отлично.