И зследователите най-накрая започват да разбират реалното въздействие от това да се шегуваме със самите себе си и как да избягваме капаните.
Защо някои ученици стават аутсайдери?
През 90-те години на миналия век психолози се заемат да проучат защо някои деца биват изолирани от връстниците си. Те откриват два архетипа. Някои от отхвърлените деца са били насилници и са проявявали агресия. Други са били кротки и подчиняващи се. И двете групи обаче са споделяли едно общо качество: неспособност да носят на майтап.
Първата група е реагирала на закачките с гняв или насилие, докато втората се е чувствала наранена и се е оттегляла. И двете са тълкували добронамерения хумор като обида, нещо, което не би могло да бъде спестено с добри намерения. От друга страна, по-социално уверените деца са подминавали закачките или са се забавлявали от тях.
Дали можем да се смеем на себе си явно може да има последствия от ранна възраст. Проучванията показват, че през целия живот по-ведрата и хумористична гледна точка е по-добра за психическото здраве, взаимоотношенията и цялостните перспективи. Все пак мнението дали е добра идея да се смеем конкретно на себе си дълго време е било разделено.
Сега обаче изследователите най-накрая започват да разбират нюансите на това какво наистина означава да се шегуваме със себе си, и кога и как това може да бъде полезно.
Спорна тема
Възможно ли е изобщо да се смееш на себе си? Платон не е мислел така. Древногръцкият философ е вярвал, че хуморът се отключва от чувството за превъзходство над другите, особено над онези, които заблудено вярват, че са по-привлекателни или по-мъдри, отколкото са в действителност.
Повече от 1000 години по-късно, през 1651 г., английският философ Томас Хобс до голяма степен се съгласява. Изключението, когато хората понякога са били в състояние да се смеят на себе си, е било, когато са размишлявали върху минала глупост, което е демонстрирало колко по-зрели са станали междувременно.
В крайна сметка философите започват да допускат, че не всеки хумор е мотивиран от злоба. През XVIII в. например популярната „теория за несъответствието“ предлага, че веселието често е резултат от неочаквано нарушение на социалните норми.
Все пак, дали хората наистина могат да се смеят на себе си, остава спорна тема чак до последните години. Повечето изследвания на хумора от последните 50 години се основават на това да питат хората дали могат да се смеят на себе си и да приемат думата им за даденост. Но подобно на седмичните единици алкохол, които хората признават във формулярите при лекаря, е имало възможност съобщенията да са били малко пожелателни. Може би хората не са били толкова спортни натуралисти, колкото са твърдели.
През 2011 г. обаче европейски изследователи тестват тази способност, използвайки експериментална постановка. Те канят субекти в лабораторията и тайно заснемат лицата им на видео. При следващото си идване участниците са били изправени пред деформирани изображения на лицата си в стил „криво огледало“ и реакциите им са били записани. Не всички са били развеселени, но 80% поне са се усмихнали при неочакваната среща с изображението. Четиридесет процента са били изключително гъделичкани от видяното и са се изсмяли на глас.
„Сега науката е съвсем сигурна, че да, възможно е да се смееш на себе си и всъщност има доста ползи, свързани с това“, казва Соня Хайнц, преподавател по психология в Университета в Плимут, Обединеното кралство, която изследва хумора.
Гелотофоби
Да можеш да се смееш на себе си е един от най-предизвикателните видове хумор за овладяване, твърди влиятелният американски изследовател на хумора Пол Макги през 2010 г.
В седемстъпковата програма за хумор на Макги (насочена към тези, страдащи от „терминална сериозност“ като Платон), да се научиш да се смееш на себе си е предпоследната стъпка, втора по трудност единствено след „намирането на хумор в стресови ситуации“.
Макги вижда смеха над себе си като портал към други видове хумор; „основен компонент“ на едно по-радостно съществуване. „Защото ако някой приема себе си много сериозно, е трудно да се ангажира с хумор като цяло“, обяснява Хайнц.
Някои намират самоиронията за по-лесна за овладяване от други. Ако наистина мразите хората да ви се смеят, може да сте гелотофоб, човек с изострена чувствителност към смеха. „Може да седите в кафене и да се шегувате с приятелите си, а някой да се приближи и да ви попита: „Защо ми се смееш?“, казва Рене Пройер, професор по психология в Мартин-Лютер-Университет Хале-Витенберг в Германия. За гелотофобите дори една усмивка може да показва, че техният събеседник ги смята за нелепи.
Няма един-единствен фактор, който да обясни защо някой може да стане гелотофоб, но Пройер казва, че много строгият и наказващ стил на родителство е един от рисковите фактори. Друг е ранен травматичен опит от това да си бил осмиван. „Като наистина конфузна ситуация в училище например, където си бил обект на шеги в продължение на седмици, месеци, може би години“, казва Пройер. Аутизмът изглежда е друг рисков фактор.
Изглежда има и културно измерение. Страните от Източна Азия като цяло имат по-високи нива на гелотофобия от западните нации, нещо, което изследователите отдават на това, че принадлежащите към колективистичните култури са по-малко склонни да привличат вниманието върху себе си или да използват хумора какъвто и да е механизъм за справяне. Тези култури са склонни да вярват, че хуморът е най-добре да бъде оставен на професионалистите. В Китай например хората са по-склонни да свързват хумора с „експерти“, т.е. комедианти, отколкото с обикновените граждани.
Подобно на децата, които не могат да понасят закачки, гелотофобите са склонни да преживяват по-лоши психологически и междуличностни резултати. Чертата се свързва с по-ниска удовлетвореност от живота, по-голямо избягване на приятелства и увеличена самота и депресия.
Противоположната черта е гелотофилията, радостта да ти се смеят другите, която е свързана с по-силна социална свързаност. Един от начините, по които това може да се прояви, е „игривостта“, тенденцията да приемаш себе си и света леко.
„Игривите хора са в състояние да рамкират или прерамкират ежедневните ситуации по такъв начин, че да ги преживяват като развлекателни, интелектуално стимулиращи или лично интересни. Изключително игривият човек е в състояние да свърши скучна задача или задължение и да я прерамкира по начин, който е донякъде забавен“, казва Пройер. Изследванията са установили, че игривостта е показател за по-високо самочувствие и удовлетвореност от връзката.
Повечето експерти са съгласни, че хуморът е полезен за нашите взаимоотношения. Но видът хумор също има значение. През 2003 г. канадски изследователи разработват Въпросника за стиловете на хумор, който разделя доминиращия тип хумор на хората на четири категории: афилиативен (свързващ) хумор, себеутвърждаващ хумор, агресивен хумор и себепоразяващ (саморазрушителен) хумор.
Въпросникът скоро става изключително влиятелен. „За първи път някой взе предвид, че хуморът може да бъде адаптивен, но и неадаптивен“, казва Клеър Фокс, професор по педагогическа психология в Университета в Бристол, Обединеното кралство.
Себеутвърждаващите хумористи са настроени към крехките абсурди на човечеството и съществуването. Те се съгласяват с твърдения като: „Ако се чувствам разстроен или нещастен, обикновено се опитвам да се сетя за нещо смешно в ситуацията, за да се почувствам по-добре“. Тези индивиди омаловажават проблемите си като механизъм за справяне. Това се разглежда като адаптивен тип хумор.
„Себепоразяващият“ хумор, от друга страна, се смята за неадаптивен. Себепоразяващите хумористи се съгласяват с твърдения като: „Често се опитвам да накарам хората да ме харесват или приемат повече, като казвам нещо смешно за собствените си слабости, грешки или недостатъци“. По онова време се е смятало, че този тип хумор сигнализира за нужда от внимание и ниско самочувствие.
Себепоразяващ или себеироничен?
Когато Хайнц за първи път започва да изследва хумора през 2010-те години, тя е смаяна да установи, че шегите със самия себе си се разглеждат толкова отрицателно в научните среди. „Защото моят личен стил на хумор е такъв, че се шегувам със себе си през цялото време. Не се вземам насериозно“, казва тя. Четейки литературата, Хайнц е изненадана да открие, че човек като нея уж е изложен на по-висок риск от тревожност, депресия и мисли за самоубийство.
За да разбере дали себепоразяващите наистина са толкова изпълнени със самоомраза, Хайнц събира група от тях и ги сравнява с хора с други стилове на хумор. Ако преобладаващото мислене беше правилно, „тези хора наистина трябваше да страдат от проблеми с психическото здраве“, казва Хайнц. Но нито един от тях не е имал такива. Напротив, тя установява, че себепоразяващият хумор се свързва с по-високи нива на самочувствие и по-добри междуличностни отношения.
„Всички казваха: „Ами, боря се малко със самочувствието. Малко съм несигурен. Но шегите със самия мен всъщност са наистина добър начин да се справя с тези трудности и ми дават начин да се свържа с другите“, казва Хайнц.
Повечето изследвания, откриващи връзка между себепоразяващия хумор и по-лошите резултати по отношение на психическото здраве и взаимоотношенията, са корелационни, казва Хайнц, вместо да показват причинно-следствен ефект.
Други изследвания показват, че въздействието на себепоразяващия хумор може да варира в зависимост от контекста. Проучване от 2014 г. на Фокс установява, че учениците, които са били жертва на тормоз, са използвали повече себепоразяващ хумор от останалите и че това предпочитание става все по-изразено с течение на времето.
Но последващо проучване, което тя провежда през 2016 г., добавя нюанс към картината. Това проучване етикетира децата въз основа на типа хумор, който предпочитат. Една група, наречена „себепоразяващи се“, се е ангажирала само със себепоразяващ хумор. Тази група сякаш се е представила най-зле, като се е класирала на най-ниско ниво по самочувствие и е ставала все по-самотна с течение на времето.
Но някои деца са използвали себепоразяващ хумор дори повече от себепоразяващите се и не са претърпели същите лоши ефекти. Разликата е била, че тези деца, наречени „поддръжници на хумора“, са се ангажирали и с четирите различни типа хумор. Докато тези, които разчитат единствено на себепоразяващ хумор, са понесли социално наказание, поддръжниците на хумора не са претърпели такова.
„Това подсказва, че всъщност е добре да използвате себепоразяващ хумор, стига да го използвате в комбинация и с други стилове хумор“, казва Фокс.
Не че себепоразяващият хумор никога не създава проблеми. „Ако се шегувате със себе си и това идва от място на горчивина и самоомраза, тогава да, вероятно не е добре за вас“, казва Хайнц. Но Хайнц сега вярва, че голяма част от негативните отзиви около себепоразяващия хумор може да произтичат от методологичен проблем с Въпросника за стиловете на хумор. Въпросите, свързани със себепоразяващия хумор, често въвеждат ценностна оценка, отбелязва тя, уточнявайки неща като: „Правя го прекалено много. Правя го повече, отколкото трябва“.
Възможно ли е тази отрицателна самооценка да изкривява резултатите? В момента Хайнц работи върху предстоящ научен труд, оценяващ 25 години от въпросника, където ще предложи преосмисляне на скалата за себепоразяване. Други изследователи вече разработват нови скали, които правят разлика между наистина себепоразяващия хумор и неговите по-адаптивни разновидности (като старата британска класика — себеироничния хумор).
Да се научиш да се смееш на себе си
Както добрите комедианти знаят, трябва да се присмивате на себе си само ако сте се помирили с недостатъка или грешката, за която се шегувате. Ако правите шега от място на дискомфорт, хората усещат това и се чувстват неудобно, казва Хайнц. „Трябва да знаем, че когато хората правят шега, тя не трябва да се приема насериозно. Тази сигурност трябва да съществува, за да може някой да отговори на този хумор“, обяснява експертът.
Умереността също е нещо, което трябва да се има предвид. Между себеироничния и себепоразяващия хумор „разликата изглежда е в прекаляването и прекрачването на границата“, казва Фокс.
Все пак е ясно, че да се научиш да се смееш на себе си може да предостави психологически и социални ползи. Установено е, че да не приемате себе си твърде сериозно помага за справяне с житейските спънки. Част от това е простата причина, че ако направите грешка, както всеки прави от време на време, вие избирате положителен емоционален отговор (смях) пред отрицателен (гняв или мрачно настроение).
„Това е свързано със самотрансцендентността, което означава, че когато нещо се обърка, можем да запазим тази дистанция от събитието и да го видим малко по-обективно… да видим по-леката страна на нещата“, казва Хайнц. „Знаем също, че има причинно-следствен ефект между неща като удовлетвореност от живота, умения за справяне и цялостно благополучие.“
От междуличностна страна, смехът над себе си може да бъде важен инструмент във вашия социален арсенал. „Това е много безопасен начин да се ангажирате с хумор в нови ситуации, ако сте с непознати и все още не знаете съвсем тяхното чувство за хумор“, казва Хайнц.
Когато има разлика във властовите позиции, това може да бъде особено целесъобразно. Друго проучване на Фокс установява, че преподавателите, които използват така наречения себепоразяващ хумор, са били разглеждани по-позитивно от студентите. А тези, които се присмиват на незначителни грешки, стига те да не засягат другите, се възприемат като по-топли и по-компетентни.
Култивиране на хумор
И така, ако сте един от крайно сериозните хора, как можете да подходите към култивирането на по-леко отношение към себе си? Макги се застъпва за фокусиране върху вашите болни места, независимо дали става въпрос за вашия ръст, тегло, плешивост или несръчност, и за директно изправяне пред тези „зони без смях“. Колкото и да е мъчително в началото, той обещава, че ще последва „усещане за възторг и освобождение“, когато „станете спокойни да се шегувате с нещата, които преди просто са ви дразнили или смущавали“.
Първата стъпка е да признаете пред другите нещата, които не харесвате в себе си, започвайки от най-дребните. След това започнете да правите шеги. „Да кажем, че не се интересувате много от мода, бихте могли да се пошегувате с: „О, пак съм със същите стари джинси“, казва Хайнц. „Или: „Вижте, пазарувах в Temu“. В крайна сметка сте готови да правите шеги за най-мъчителните си несигурности.
Ако човъркането в болните ви места ви се струва прекалено, бихте могли да започнете с култивиране на по-развеселено отношение като цяло. Пройер провежда проучване, в което тества дали е възможно да се увеличи игривостта у участниците, използвайки прости дейности в продължение на една седмица. Например, отделяне на 10 минути всяка вечер за записване на трите най-игриви неща, които са се случили през деня, „независимо дали това е била мисъл, която сте имали, или нещо, което сте наблюдавали на път за работа“, казва Пройер.
Като цяло участниците са възприемали себе си като по-игриви до три месеца след това, както и са съобщили за намалени нива на депресивност и по-голямо щастие.
И така, кое беше най-игривото нещо, което ви се случи днес? Запишете го и се смейте от сърце.
