К огато Хелън Ледуик преди десетилетие написа в Google „защо вътрешностите ми сякаш изпадат навън“, тя нямаше представа, че това търсене ще отбележи началото на пътешествие, което ще промени живота ѝ, предаде ВВС.
Бившата журналистка от BBC 5 Live и подкастърка преживяваше пролапс на тазовите органи – състояние, което засяга около една на дванадесет жени след раждане, но за което много от тях дори не са чували.
Пролапсът се случва, когато един или повече от органите в таза, като пикочния мехур, червата или матката, се изместват от обичайното си положение и изпъкват във влагалището. Не е животозастрашаващо, но може да има дълбоко въздействие върху ежедневието, отношенията и психичното здраве.
За Хелън шокът дойде само две седмици след трудно раждане на второто ѝ дете.
„Станах от дивана и изведнъж усетих как нещата се разместват“, спомня си тя. „Беше като когато тампонът не седи както трябва – усещаш, че нещо не е наред.“
I thought my insides were falling out: The condition affecting one in 12 mums - Pelvic organ prolapse affects around one in 12 mothers, but many people have never even heard of it. via @BBC https://t.co/lg1KkFjMdR pic.twitter.com/X47tliE9Js
— 🌊💙 Viking Resistance 💙🌊 (@VikingFBR) October 23, 2025
Объркана и уплашена, тя се чуси какво се случва.
„Никога преди не бях чувала термина пролапс“, казва тя и след като започна да говори открито за това, осъзна, че често е „табу“ тема, въпреки че е много разпространена.
Хелън вярва, че срамът и стигмата около него са довели до липса на осведоменост сред жените и здравните специалисти – нещо, което сега се бори да промени. Тя казва, че диагнозата ѝ, потвърдена от лекар, донесе объркване и страх, тъй като се „надяваше на обяснение, решение или някакво чувство за спешност, вместо това получи свиване на рамене“.
Първоначалният съвет, който ѝ дадоха, беше да не прави нищо, което може да влоши състоянието, като бягане, скачане или вдигане на тежести.
„Все едно съветът беше не живей живота си“, казва тя.
Може би по-изтощаващо от физическите симптоми беше изолацията, която Хелън чувстваше.
„Живееш с него в смущение, мълчание, срам и изолация“, обяснява тя. „Защото не говориш за това, мислиш, че си единственият човек на света, на когото се е случило.“
Хелън първоначално се впусна в Instagram в търсене на подкрепа. Откриването на други хора в социалната платформа, които са също толкова тревожни и объркани и в някои случаи твърде засрамени, за да потърсят помощ, я подтикна в крайна сметка да стартира подкаст и да напише книга – Why mums don't jump.
Целта ѝ беше да създаде платформа, на която жените да споделят истории и да разчупят мълчанието около здравето на таза.
„Бях ядосана, защото никой никога не говореше за това. Затова реших аз да го направя. Исках да дам на жените знанието, което ми беше толкова трудно да намеря, и утеха в това, че не са сами.“
Д-р Нигат Ариф, специалистка по женско здраве, казва, че преживяването на Хелън далеч не е уникално и проблемите могат да възникнат, тъй като симптомите не винаги са очевидни.
„Понякога физически няма бучка, която да се види, има само усещане за натиск и то може да е в долната част на гърба, отпред или малко по-високо близо до пъпа“, обяснява тя. „Симптомите могат да бъдат и по-силно изразени по време на секс, което отново е огромно табу.“
Пролапсът може да се случи по различни причини, включително раждане, вдигане на тежки предмети, наднормено тегло или дори след хистеректомия. И в редки случаи може да засегне и мъже.
Упражненията за тазовото дъно и промените в начина на живот могат да помогнат за подобряване на симптомите, но понякога е необходимо медицинско лечение като вагинални песари или операция.
Гинеколожката д-р Кристин Екечи казва, че жените с пролапс може да забележат подуване или бучка във влагалището „тъй като всъщност това, което се е случило, е отслабване на лигаментите в тазовото дъно, което може да премести например пикочния мехур“.
Хелън казва, че това, което започна като самотно търсене в Google преди 15 години, сега се е превърнало в нещо много по-силно, помагайки на жените да разпознаят кога има проблем и да потърсят помощ.
В нейния случай възстановяването е било бавно, но трансформиращо.
„За мен това беше дълъг процес на постепенно натрупване, правене на упражнения след раждане, изграждане на сила.“
В крайна сметка тя видя физиотерапевт, който ѝ помогна да започне да тича отново. Хелън казва, че това беше „огромен момент, защото наистина мислех, че това е нещо, което никога повече няма да правя.“
Сега Хелън прави повече, отколкото някога е мислила за възможно, и се е записала за бягане на 10 км.
„Чувствам се добре и съм научила как да управлявам симптомите си. Все още имам пролапс, но той не управлява живота ми по начина, по който го правеше преди.Чувствам се сякаш печеля битката.“
