П рогнозата за времето за Юпитер предвижда облаци с вероятност за мълнии и „мушмули“ - кашава смес от амоняк и вода, затворена в твърда ледена обвивка, която вали като градушка на Земята, пише Newsweek.
Това е заключението на изследване на учени от Калифорнийския университет в Бъркли, които, за да докажат, че „екзотичните“ метеорологични явления не могат да съществуват, в крайна сметка доказват точно обратното.
Планетарният учен Крис Мокел и професорът по астрономия Имке де Патер заявиха, че първоначално са смятали, че за образуването на мушами са необходими твърде специфични атмосферни условия.
„И двамата с Имке си казахме: „Няма начин това да е вярно“, казва Мокел в изявлението си. „Трябва да се съберат толкова много неща, за да се обясни това. На практика прекарах три години в опити да докажа, че това не е вярно. И не можах да го докажа.“
Всъщност, казва екипът, изглежда, че градушките могат да бъдат често срещана характеристика на газообразните планети - включително Сатурн, Уран и Нептун в нашата Слънчева система.
Jupiter Weather: Cloudy With a Chance of 'Mushballs' https://t.co/YtaJQ3xVsW
— #TuckFrump (@realTuckFrumper) April 16, 2025
Идеята е предложена за първи път през 2020 г., за да се обясни защо при наблюденията, направени от радиотелескопите и мисията на НАСА „Джуно“, горната атмосфера на Юпитер изглежда толкова слабо смесена.
Атмосферата на Юпитер е коренно различна от тази, с която сме свикнали тук, на Земята. Докато при нас въздухът се състои предимно от азот и кислород, атмосферата на Юпитер е съставена предимно от водород и хелий, с малки количества молекули като амоняк и вода.
Както амонякът, така и водните пари могат да се издигнат, да замръзнат на капки и да паднат като дъжд - но в кой момент спират да падат върху газов гигант?
„На Земята има повърхност - и в крайна сметка дъждът ще удари тази повърхност. Въпросът е: какво се случва, ако отнемете повърхността? Колко дълбоко ще паднат дъждовните капки навътре в планетата? Това е, което имаме на гигантските планети“, казва Мокел.
Смята се, че процеси като дъждовете и бурите са основните вертикални смесители на планетарните атмосфери. В продължение на десетилетия се приемаше, че атмосферата на Юпитер е добре смесена - убеждение, което впоследствие водеше до изводи за вътрешния състав на газовия гигант.
Вместо това обаче горните части на Юпитер са създавали подвеждащо впечатление.
„Неспокойните върхове на облаците биха ви накарали да мислите, че атмосферата е добре смесена. Ако погледнете върха, виждате, че кипи, и бихте предположили, че цялата тенджера ври. Но тези открития показват, че въпреки че върхът изглежда така, сякаш кипи, отдолу има слой, който е наистина стабилен и бавен“, казва Мьокел, сравнявайки планетата с тенджера с вряща вода.
Това, което радионаблюденията и "Джуно" разкриха за Юпитер, е, че атмосферата му е изчерпана с амоняк на дълбочина около 149 км. Това доведе до идеята, че амонякът може да пада от горните слоеве на атмосферата като градушка - макар че тя трябва да е огромна, за да падне толкова далеч.
Това накара планетарния учен и астроном Тристан Гийо от обсерваторията на Лазурния бряг, Франция, да предложи хипотеза при която силните възходящи потоци по време на бури в атмосферата на Юпитер биха издигнали малки частици лед на десетки километри над облаците, където те се смесват с амонячните пари.
Последният действа като средство против замръзване - разтопява леда, за да образува течна каша. Тези смеси продължават да се люшкат нагоре-надолу в атмосферата, като увеличават размера си, докато масата им (с размер на топка за софтбол) напълно преодолее възходящите потоци.
В този момент те падат на повече от 96 км дълбоко в атмосферата - доста под бурите, които са ги създали, като повличат след себе си и амоняк, и вода.
„И така, по същество имаме тази странна система, която се задейства далеч под облачната покривка, стига до върха на атмосферата и след това потъва дълбоко в планетата“, казва Мокел.
По този начин бурите, които създават мушмули, помагат за разбъркването на атмосферата, обяснявайки как химическият състав на върховете на облаците може да се различава от този в дълбоките слоеве на планетата.
Както отбелязва Мокел, за да се образуват, са необходими много специфични условия; буреносната система, която ги предизвиква, трябва да има възходящи потоци, духащи със скорост около 360 км в час, калните частици трябва бързо да се смесват с амоняк и да нарастват достатъчно, за да оцелеят при падането обратно в атмосферата.
