Орисия

„Работиш ли за хляба, майсторлъкът си отива”, това помня от моя учител”, майстор Кирил Коликов завъртя острието на кортика върху дървения плот и мислите му напуснаха светлото ателие, върнаха се в миналото.

„Векове наред България се е крепила на занаятите, в едно семейство поколения са изкарвали хляба си благодарение на тях. А ножарството е стар, дори аз не знам колко стар занаят.

Има една легенда за ковачите и ножарите, чиито покровител е свети Атанас, и тя разказва как слязъл веднъж светията на земята да се поразходи и да разгледа. Докато ходел от град на град и от село в село, замръкнал на мегдана на едно малко селце. Никъде нищо не светело — само работилницата на ковача, сгушена в тъмното.

Светията помолил за подслон и ковачът поканил на скромната си трапеза странника. Рано на другата сутрин на сбогуване свети Атанас попитал как да се отблагодари за гостоприемството. След като онзи нищо не пожелал, светията му казал да вземе чука, да го завърти над главата си и да го хвърли колкото може по-надалеч, докъдето стигне, дотам ще е негова земя. Ковачът замахнал, но чукът се изплъзнал от ръцете му и паднал тъкмо в краката му, до наковалнята. Не било съдено ковачът да богатее от земята, затова пък си изкарва хляба с чук и наковалня, само с двете си ръце.

Хубава приказка и много вярна, няма занаятчия, който да е станал богат от работа, но като се обърна назад и търся опора в това, което е било, занаятите са едно от малкото неща, с които да се гордеем, които ни отличават.”

В ателието на приземния етаж са струпани модели за ножове. По стените са закачени майсторските му свидетелства, грамоти от участия на панаири и изложения. Плодът на неговия труд и израз на любовта му към ножарството, а това, което най-много иска, е да остави нещо след себе си.

„Роден съм в Казанлък, коренът на баща ми е от село Шипка, прославило се с най-добрите майстори на хладни оръжия. Родът ми е комитски, един от прадядовците ми е бил знаменосец на Хаджи Димитър. От дете помня, че около мен е имало много оръжие, дори в двете външни тоалетни на бащината къща имаше скрити по две пушки.

Пътят ми е този, откакто се помня. Години по-късно се преселих в Пловдив. Тайните и тънкостите на занаята научих от пловдивския майстор Димитър Димитров. Той беше син на най-личния ножар от старата чаршия в Пловдив и един от най-уважаваните майстори ножари в града. Силата ми е в старинните ножове, харесва ми изработката и орнаментиката. Затова, когато имам малко свободно време, издирвам и възстановявям стари модели.

Опитвам се да съхраня това, което са ни завещали майсторите преди нас. Обикалям из страната, там където са били най-добрите ножарски школи — габровската, от село Шипка и костенската. Последните 30 години обаче Пловдив е водещ в изработването на ножове и съм горд, че имам принос в това.

В момента освен мен в страната има още петима добри майстори ножари и ми е тъжно, като виждам как си отива занаятът. Труден е, иска се и сила, и талант, и търпение, за изработването на един среднохубав нож трябва да извършиш близо 100 операции, а за да създадеш нещо наистина красиво, около 150-160 операции.

Аз съм обучил шест човека, но нито един от тях не стана занаятчия, иначе около мен винаги са се въртели мераклии, децата от квартала, млади хора, на които им е интересно, но са малко тези, които искат да продължат ножарството. Няма достатъчно информация, няма и стимул за младите хора“.

Освен индивидуални поръчки, майсторът е работил и за много филмови продукции, негова изработка е ножът на Манол от „Време разделно”, за „Мера според мера” е правил ножове. Изработвал е хладни оръжия за театрални и оперни постановки. Правил е копие на камата на Апостола по повод 150-годишнината от рождението му.

"След толкова години работа само като погледна един нож и мога да кажа какво е било в главата на майстора, какви мисли са го вълнували. Всеки оставя по нещо от себе си в изработката. Напоследък изработвам повече кортици, възстановявал съм и стари модели и нови съм измислял. А и историята им е много интересна.

Първите кортици се появяват през XV век, първо в морските държави като Испания, Италия, Англия, Франция, Русия. В България стават популярни много по-късно, но с времето са се наложили и точно у нас съм виждал едни от най-красивите модели. Освен това са много подходящи за подарък. На Вселенския патриарх са подарявали мой кортик, на Владимир Путин. Изработвал съм ятаган за подарък на Леонид Брежнев, нож за Раул Кастро и Добри Джуров. Никога не съм се интересувал този или онзи клиент какъв е, за мен е важно да направя всичко, на което съм научен, и да си свърша работата най-добре.

Занаятът облагородява хората, да сгрееш душата на някого, да го накараш да се усмихне — това е най-хубавото нещо. Всичко останало минава и се забравя.”(Пълният текст на „Орисия“)