Е вдокия Шевченко е родена в село Толмач в Черкаска област. Цялото ѝ семейство оцелява по време на Гладомора през 1932-1933, който обхваща северните, централните, южните и източните райони на Украйна. Не всички жители на селото обаче имат този късмет, съобщи Deutsche Welle.
През Втората световна война жената е била в продължение на 4 години "източен работник" в Германия (от немски Ostarbeiter – хора от окупираните територии, полагащи принудителен труд за Германския райх). А днес най-много от всичко иска да доживее победата на Украйна във войната, започната от Русия.
Въпреки напредналата си възраст Евдокия Шевченко води активен живот: през лятото столетницата живее на вилата си, грижи се за зеленчуковата си градина, а студения сезон прекарва в апартамента си в Черкаси заедно с дъщеря си. Преди две седмици тя е била със сина си на риболов - това е общото им хоби. Даже ходили в гората за гъби.
"Не мислех, че ще живея толкова години и че ще ми се налага да пълзя на четири крака. Но така стана", казва жената.
Когато в Украйна започнал Гладоморът, Евдокия била на девет години. Бащата Семьон Вакулович бил на фронта в Първата световна война и се върнал инвалид.
"Целият беше парализиран", спомня си тя.
Семейството на Евдокия Шевченко имало ферма с домашни животни, но нямали много земи - затова не ги смятали за кулаци. А когато започнала колективизацията, родителите ѝ се присъединили към колхоза. "Много хора отказваха. Тях ги товареха във вагони и ги откарваха на север, Бог знае къде", спомня си жената.
"Комунистите ни причиниха Гладомора"
Един ден болшевиките дошли в селото с плакати "Дай хляба", разказва столетницата. Всеки предал каквото имал, а после комунистите започнали да обикалят къщите и да прибират и запасите – до последното парче хляб или зрънце жито, спомня си Шевченко.
"Останахме без нищо, искаха да ни накарат да гладуваме", казва още тя и добавя, че на семейството ѝ му бил отнет почти целият добитък - останала им само една крава. Те и другите в селото се видели принудени да крият зърно в земята.
Виждайки, че хората не мрат, комунистите засилили проверките.
"Почти всеки ден идваха в селото. Прибираха това, което предния път не са намерили", спомня си възрастната жена.
После измислили данък върху плодните дръвчета. И понеже хората не можели да плащат налог за всяка овошка, започнали да ги изсичат, за което пък били наказвани.
"Беше много трудно да се оцелее"
"Нямахме какво да ядем", казва с болка Евдокия Шевченко. Майка ѝ се опитвала по всякакъв начин да спаси семейството от гладна смърт, казвала им: "Деца, ще оцелеем". Карали с остатъци от брашно или с малко картофи, които заделяли техни роднини. А през пролетта берели наболите пъпки от дърветата, сушели ги във фурната и после ги мелели на брашно. "Така оцелявахме", казва Шевченко.
Майка им забранила да ядат каквото и да било на улицата - казва жената. Тя си спомня как веднъж брат ѝ Пьотр получил тежко отравяне от някаква маруля, повръщал, а краката му се подули.
"Умирахме от глад, всеки търсеше нещо за ядене", спомня си възрастната жена.
"Много хора умряха – най-малко една трето от жителите, ако не и половината село", продължава Евдокия. Товарели мъртвите на коли и карали на гробището - без ковчези.
"Увиваха ги в парцали, изкопаваха дупка, хвърляха ги там и ги заравяха", разказва тя.
Столетницата разказва, че в семейството пиели по половин чаша мляко на ден. А когато братята успеели да откраднат някой и друг житен клас, майка им ги гощавала с "истински палачинки". Но наказанията за такива кражби били жестоки. Имало назначен съгледвач, който обикалял из селото и следял кой какво носи.
"Всеки, когото хващаха да краде, влизаше в затвора за шест месеца, за година или две", спомня си тя.
Бащата на Евдокия бил награден с три ордена за участието си в Първата световна война. Затова семейството им било проверявано по-малко от другите. За отличията си той получавал по 3 рубли всеки месец. "Но какво точно да си купиш с тези пари, след като в магазина нямаше нищо?", пита риторично жената и допълва, че се налагало майка им да ходи до близкия град – пеша, през гората. "Всеки път се страхувахме, че може да не се върне."
Яли ли са малки деца?
Възрастната жена си спомня, че е било страшно да вървиш по улицата. Майка ѝ не я пускала да излиза навън, защото из селото се носели слухове, че хората ядат малки деца. Една такава история Евдокия е запомнила за цял живот: хората разказвали за едно младо момиче с дълги, красиви коси, което минало през селото им и влязло в къщата на едно семейство. След това никога повече не я видели, а когато дошли да проверят къщата, намерили само една отрязана плитка. По-късно това семейство било съдено.
Според историци Гладоморът в Украйна през 1930-те години е отнел живота на почти четири милиона души. Изкуствено предизвиканият масов глад е наложен в Украйна от ръководството на СССР, за да вкара украинските селяни в колхозите и същевременно да сломи националната съпротива. През 2006 година Върховната рада на Украйна призна Гладомора за геноцид над украинския народ.
"Искам да преживея и тази война"
Няколко години след Гладомора избухва Втората световна война и нацистите изпращат Евдокия Шевченко и други младежи от селото, включително един от братята ѝ, да полагат принудителен труд в Германия.
"Пътувахме в товарни вагони. Настаниха ни в бараки и там идваха да си избират кого да вземат на работа", спомня си Евдокия.
В Германия тя останала 4 години, през които чистела в едно домакинство, грижела се за добитъка и работела на полето. След войната семейството ѝ предложило да остане, но тя се върнала у дома при родителите си.
Сега, вече като 100-годишна, Евдокия Шевченко отново трябва да живее с ужасите на войната – този път руско-украинска. Тя проклина руските военни и най-много от всичко си пожелава да доживее победата на Украйна: "Искам я и ще доживея да я видя!", казва столетницата.
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
