Н а 24 февруари 2022 г. светът се променя. Украйна осъмва под звуците на сирени, експлозии и новините за нахлуването на руската армия. Милиони украинци напускат домовете си, стотици руснаци избират да избягат от страната си. Сред тях е едно 18-годишно момче – Александър Танев.
Той е дете на смесен брак – баща му е българин, майка му рускиня. Очаквано, родителите му се запознават на морския бряг. Детството на Александър Танев обаче преминава в Москва, където живее със своята майка и по-малкия си брат. Израства възпитан от майка си, учителка, и баща си, който остава в България.
Днешният ден – 24 февруари – преобръща живота му. Войната, която Русия започва срещу Украйна, принуждава милиони да напуснат Украйна, но и стотици да избягат от Русия – онези, които не са съгласни с режима на Путин.
„Руснаците сякаш живеем в една безкрайна дата – 24 февруари. За мен, за нас, тя е разделителната линия между преди след.“
Докато е в Москва, той учи в университета на Алексей Навални – свързват ги не само образованието, но и мечтата за една свободна и различна Русия. Преди седмица Алекс беше сред хората, които държаха свещ в негова памет. Още като ученик той е активист – винаги е имал гражданска позиция, силен глас и желание да го изрази. Пред очите му хора, несъгласни с Путин, са били арестувани. Той знае какви са последиците, но не се страхува.
Денят, който промени всичко
„Сутринта, когато включих новините, рублата беше паднала до 100 за долар. Гледах обръщението на Путин и не можех да повярвам – по телевизията вече се показваха кадри как руските войски нахлуват в Украйна. Бях в пълен емоционален и физически шок.“
На 24 февруари Танев не отива на лекции. Вместо това, часове по-късно, излиза на протест. На площада в Москва има стотици като него – хора, които отказват да мълчат. Полицията е навсякъде.
„Пред мен стоеше една възрастна жена, която говореше високо, осъзнавайки напълно риска, който поема. Въпреки това тя каза ясно: "Тези хора нападнаха Киев в 4 сутринта без предупреждение, както знаете, че са правили и други диктатори.'"След няколко минути я арестуваха заедно със съпруга ѝ. Беше грозна картина.“
На следващия ден някои от приятелите му са в ареста. Започва лов на „предатели“ – всеки, който не подкрепя режима, може да бъде нарочен.
Месец по-късно Танев напуска Русия. Оставя зад гърба си дома, детството, езика, спомените. Не защото е призован на фронта, а защото вече не може да диша в тази държава.
Бягство от Москва
На 28 март 2022 г. летището в Москва е потънало в напрежение. Никой не говори, никой не задава въпроси. Понякога страхът действа като безшумен диригент – заглушава човешкия ропот. Александър Танев стои с малък куфар и гледа към изхода за полета си. Напуска родината си, но не защото търси по-добър живот. Напуска, защото войната го направи чужденец в собствения му дом.
„Не можех да стоя повече там. Не можех да живея в държава, където да кажеш “война” беше престъпление. Където протестираш срещу убийства и те арестуват за това.“
Майка му остава в Москва. Полицията идва няколко пъти, за да я разпитва – „Къде е синът Ви?“. Това е обичайна практика. Тя няма избор – трябва да остане, за да се грижи за възрастния си баща.
Живот в България
Първите месеци в България са трудни. Алекс започва отначало – нов език, нови хора, нов живот. Записва се да учи право в Софийския университет. Търси смисъл и начин да бъде полезен. Така стига до Българския Червен кръст.
„За някои може да изглежда, че искам да изкупя някаква вина. Но не става въпрос за вина. Става въпрос за отговорност.“
В България той помага на украинските бежанци – хора, които са изгубили всичко. Майки с деца, възрастни жени, семейства, останали без дом.
„Аз не можах да направя нищо, за да спра Путин. Ние, руснаците, не можахме да изберем друг лидер. Но сега мога да направя поне това – да помогна на хората, които пострадаха.“
Дори сега, когато е в София, остава активен. Наскоро влезе в спор с общински съветник по темата за нощния градски транспорт.
„Хората ми казаха: Защо ти пука? Ти си чужденец, не е твоя работа. Но несправедливостта няма националност. Ако днес мълчиш за транспорта, утре ще мълчиш за войната, за репресиите, за всичко.“
Пътуването в Украйна
През 2023 г. Алекс прави нещо, което мнозина не разбират – отива в Украйна. Посещава Буча, Ирпин, Киев. Вижда разрушенията с очите си, говори с хора, загубили всичко.
„Трябваше да видя какво е направила моята страна. Не защото не вярвах на новините, а защото има нещо различно в това да стоиш сред руините и да знаеш, че хората, които са ги причинили, говорят същия език като теб.“
Вижда улиците, изпълнени с противотанкови установки – металните кръстове, които спират вражески машини. Алекс говори с хора, които са загубили семействата си, домовете си, целия си живот. В очите им вижда болка, но не вижда омраза.
„Украинците запазиха повече човещина, отколкото руснаците. В Русия омразата се превърна в норма. Докато в Украйна – дори сред хора, които са преживели най-лошото – не видях същата жажда за мъст.“
Разбра, че войната не е просто военен конфликт – тя е битка за бъдещето. Украинците не искат да мразят, те искат да живеят.
„Затова винаги казвам на хората: не позволявайте войната да ви погълне напълно. Да, трябва да знаем, трябва да помним, но не можем да се удавим в това. Защото емоционално и психически е убийствено.“
Новият път на Алекс
Днес Алекс е на 21. Говори български почти безупречно, макар понякога да бърка глаголните времена. На ръката му има гривна в цветовете на украинското знаме. Не се страхува да говори или да заема позиция.
"Аз избрах този път. Можех да остана и да си затворя очите. Можех да приема удобството на мълчанието. Но не го направих. И не съжалявам."
Животът му е белязан от войната, но не ѝ принадлежи. Той не живее, за да мрази. Живее, за да помага. За да разказва. За да помни.
"Знам само, че няма да мълча. Няма да позволя войната да ме погълне. Ще уча, ще се боря, ще говоря. И когато моментът настъпи – ще бъда готов."
Защото едно момче може да напусне родината си, но не може да избяга от съвестта си.
Вижте повече в нашата галерия:
Благой Цицелков е български журналист и продуцент. От 15 май 2021 г. е член на Управителния съвет на Съюз на българските журналисти.
Носител е на десетки журналистически награди и обществени отличия, сред които „Млад журналист“ от фонд „Валя Крушкина“ за 2014 г., печели специална награда на фестивала „Българската Европа 2015“ за документалната поредица „В търсене на Камен“, отличен е и с приза „Скритото добро“ на Столична община през 2016 г., а през 2017 г. е отличен и в кампанията „Достойните българи 2017“. Същата година получава и наградата „Млад журналист“ от Съюз на българските журналисти. През 2018 г. Цицелков получава отличие от конкурса „Журналистика за хората“, организиран от фонд „Валя Крушкина“. Заради отличието си в конкурса през 2014 и 2018 г. Цицелков е ментор на ученици по програмата „Журналисти в училище“, като всяка година е избиран за такъв от различни деца в страната. През 2019 г. е отличен в същата категория на СБЖ.
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
