К огато лидерите на НАТО предложиха на последната си среща на върха да увеличат разходите за отбрана до 5 процента от БВП, драстичен скок спрямо досегашната референтна стойност от 2 процента – единствено Испания постави под въпрос разумността на подобна промяна. Пише екип на Politico.
- Бегюм Зорлу е научен сътрудник в City, University of London (Сейнт Джорджис).
- Гюлсерен Онанч е гост-изследовател в Школата по транснационално управление към Европейския университетски институт.
- Едиз Топчоолу е докторант в Европейския университетски институт.
Но на фона на война и несигурност трябва да си зададем и друг въпрос: наистина ли милитаризацията е единствената форма на защита, от която Европа се нуждае?
За повечето европейци заплахите в ежедневието не идват под формата на ракети, а под формата на нарастващи наеми, непосилни разходи за детски грижи и неефективен обществен транспорт. В цяла Европа цената на живота расте, а обществените услуги са претоварени. И въпреки това именно отбраната доминира в дневния ред.
И макар Европа с основание да е обезпокоена от пълномащабната инвазия на Русия в Украйна и от по-широките заплахи за териториалния ѝ суверенитет, увеличаването на военните бюджети за сметка на замръзналите социални разходи е рисков компромис.
Europe must choose: Invest in fear or in the future
— Mikhail Rogov 🇷🇺 (@MishaRogov) July 31, 2025
Ramping up military budgets in the face of flatlining social spending is a risky trade-off.https://t.co/Uye4QE2nWQ
Стратегия, която пренебрегва социалната устойчивост в полза на "твърдата сила", рискува да отслаби самото обществено сцепление, което има за цел да защити. Авторитаризмът не процъфтява единствено заради външни заплахи, той се разраства тогава, когато демокрациите не успяват да отговорят на базови обществени нужди. А общество, раздирано от жилищна криза, разпадаща се инфраструктура и ерозия на общественото доверие, не може да бъде сплотено единствено чрез арсенали.
Нека разгледаме, например, последния урок по "социална сигурност", който дойде от Ню Йорк. Там Зохран Мамдани – представител на новото поколение демократични социалисти – спечели първичните избори. Мамдани открито подкрепя политики, които биха ужасили неолибералния мейнстрийм в Европа: безплатен градски транспорт, универсални грижи за деца, контрол върху наемите и данъци върху богатството. Но мнозина нюйоркчани не възприеха платформата му като радикална. Напротив, те я прегърнаха.
Дори в град, толкова тясно свързан с капитализма, обещанието за обществено благо намира отклик. А щом подобна визия може да пусне корени в Ню Йорк, представете си какъв потенциал би имала тя в европейски градове като Неапол, Марсилия или Атина.
Като люлка на социалната държава, Европа би трябвало да е водеща в областта на социалните иновации.
Тя трябва да инвестира в онова, което прави обществата достойни за защита:
- достъпно жилище,
- качествено образование,
- устойчиво местно самоуправление и
- добро здравеопазване.
Местната демокрация в частност е забравеният фронт в борбата срещу авторитаризма. В Турция, например, правителството на президента Реджеп Тайип Ердоган все по-често атакува опозиционни кметове, превръщайки защитата на общинската автономия в централен лозунг на демократичната опозиция.
Започвайки със затварянето на кмета на Истанбул Екрем Имамоглу през март, Ердоган засили репресиите, арестувайки над дузина опозиционни кметове по политически мотивирани или недоказани обвинения. Въпреки това реакцията в рамките на Европейския съюз остана вяла.
Докато Брюксел и мнозина национални правителства запазиха мълчание, европейските кметове надигнаха глас. Те доказаха, че именно градовете са моралното сърце на нациите ни. Под ръководството на бившия кмет на Флоренция и настоящ евродепутат Дарио Нардела, кметове на Париж, Берлин и Будапеща нарушиха тишината и се застъпиха за демократичните ценности.
По-близо до гражданите и по-малко подвластни на нуждата да угодничат на авторитарни лидери като Ердоган, местните власти са тези, които защитават демокрацията, когато други лидери се провалят. Европа трябва да ги овласти не просто като администратори, а като двигатели на демократичното обновление.
"Социална Европа" е стратегия. Блокът отдавна твърди, че съчетава икономическа свобода със социална справедливост. Но този баланс сега е под заплаха, растящите военни бюджети рискуват да погълнат политическия и финансовия капитал, необходим за климатична устойчивост, цифрово равенство, достъп до жилище и ранна детска грижа.
Да възвърнем визията за социална Европа не е носталгична мечта, това е екзистенциална необходимост. През XXI век битката за сърцата и умовете няма да бъде спечелена с танкове, а с доверие. А това доверие се изгражда ден след ден чрез отговор на най-фундаменталните обществени притеснения.
Ако Брюксел иска да възстанови доверието, трябва да осигури конкретни резултати, които надживяват военните заглавия. Това не означава пълно изоставяне на военната отбрана. Напротив, необходимо е да се признае, че Европа трябва да поддържа военните си способности за непосредствени нужди на сигурността, но дългосрочните инвестиции трябва да бъдат насочени към тъканта и устойчивостта на обществата.
Дългосрочната отбрана на Европа се корени в укрепването на социалната ѝ основа, във възстановяването на участието, достойнството и обществената сплотеност. А това означава да защитаваме градовете си не само с полиция и граничен контрол, но и с политики, които ги правят обитаеми.
Погледнато от тази перспектива, дебатът за разходите на НАТО не е просто въпрос на числа. Той е въпрос на ценности. Въпросът е дали Европа ще инвестира в страховете си или в бъдещето, което иска да защити.
Този коментар изразява личното мнение на авторите и може да не съвпада с позицията на Vesti.bg.
